ЧИСТО СЪРЦЕ

Едно малко момченце на име Митко отишло в гората на разходка с братчето си и с други по-големи деца. След летния дъжд цветята се усмихвали, окъпани в дъждовни капчици, а тревичките растели по-бързо от друг път и се зеленеели.

Втурнали се големите деца да берат гъби на широката поляна, а Митко седнал на един пън и разглеждал наоколо. Всичко в този горски кът му било интересно. Видял една сърничка, две мечета и един черен кос.

Сърничката ходела да пие вода в близкото поточе и копитцата ѝ се изцапали с кал. Мечетата, като се търкаляли в пръста, без да му мислят, кожухчетата им се покрили с прах. А косът носел в човката си едно червейче и тя била изцапана. В това време подскочило близо до него едно зайче. То било чисто беличко. Играело си, стъпвало само по чистата тревичка. На слънцето греело като пухкав сняг.

Понеже Митко бил добро дете, зайчето не се уплашило от него. Приближило се и станали другарчета. Като се загледал в зайчето, видял, че то има светли очички, които греели като две бисерни капчици роса, защото никога не нападало по-малките зайчета.

Помислил Митко, че зайчето има добро сърце. Бил умен и знаел, че сърцето се оглежда в очите. Знаел, че и с душата е така. Което дете е добро, има светли очички, а което направи някаква пакост, веднага очичките му потъмняват. Нещо се замътва в тях. Особено когато се сърди и обижда другарчетата си.

Митко се върнал от горската разходка още по-умен. Той получил добър урок от зайчето. И решил винаги да пази дрехите и обувките си чисти, за да прилича на него.

Ако зайчето не беше добро, само кожухчето му щеше да бъде бяло като сняг, но очите му нямаше да блестят така. И какво щеше да се случи! Той щеше да се радва отдалече на бялото зайче, но като се приближи и погледне размътените му очи, щеше да се разочарова от него.

И Митко реши, както пази чисти дрехите и обувките си и си измива редовно ръцете със сапун, така да пази и сърцето си чисто, за да бъде приятен на всички като доброто бяло зайче.