РЪЖДИВИЯТ ГВОЗДЕЙ

Давид и Тодор са най-примерните ученици от Неделното училище по православно вероучение. Те обичат да разсъждават задълбочено, да спорят, да питат учителя. Затова тяхната вяра в Бога е просветена и непоклатима. А какви весели и жизнерадостни момчета са те! Вежливи в обноските и винаги усмивка грее по лицата им. Любимото им развлечение са излетите в планината.

Миналото лято те организираха излет до хижа "Рай". Тръгнаха много рано, за да избегнат летните горещини. Една дружина от петнадесет момчета, с румени лица от утринния хлад, крачеше към планината. Първата стръмнина ги измори и те седнаха на полянката да си отдъхнат. Веднага към двамата добри приятели се присъедини Цветан. Без особена връзка с разговора, който водеха, той каза:

– Аз исках утре да направим излета, но като решихте така, съгласих се.

– Защо? – попита Давид.

– Защото днес е 13 август, а числото 13 е фатално. Може да ни се случи нещо лошо.

– Ти се заблуждаваш, Цветане! – каза със сериозен тон Давид. Всички дни са хубави, щом Бог ги е създал. Прекръсти се, преди да тръгнеш, помоли се Бог да ти благослови пътя и не се страхувай. Това е суеверие!

Цветан нищо не отговори, но някъде дълбоко в душата му се таеше неопределен страх от нещо лошо.

Стигнаха благополучно до хижата. Настаниха се, обядваха, починаха си и след обед тръгнаха из гората на групички. Цветан пак се присъедини към любимите си другари. Той изпитваше гордост да дружи с тях, но и те не го презираха, въпреки че той беше по-ограничен и повърхностен в разсъжденията си. Като навлязоха в гъстата гора, пред тях пробягна сив заек.

– Котка! Дива котка! Мина ни път – изплашен извика той.

– Ти все с твоето суеверие – този път му възрази Тодор. – Това беше горски заек. Добре го видях. Но какво, ако беше котка. Изплашило се животното и избягало. Дали е минало пред нас или зад нас, няма никакво значение. И какво общо има това с нашата съдба днес?

Този път Цветан се позасрами. Продължиха весели да събират гъби. Напълниха бързо кошницата. След това всеки събра по един вързоп сухи клонки. Прибраха се привечер, накладоха голям огън на поляната и свариха гъбена чорба. Закачки и весел смях отекваха в простора. Незабравима вечер.

След вкусната вечеря всички пак се пръснаха по групи. Едни се прибраха рано в хижата и легнаха уморени, други още тичаха и си измисляха забавни игри, а Давид и Тодор седнаха на един пън. Скоро се присъедини към тях и Цветан.

Нощта беше лунна, ясна. Щурци свиреха тихи мелодии. Чу се проточен глас на нощна птица. Давид вдигна поглед към небето:

–Тодоре, гледай колко много звезди има на небосвода!

– Човешкото око е ограничено – мъдро отговори Тодор. – То възприема светлинни вълни с ограничен брой трептения. При светла звездна нощ могат да се видят седем хиляди звезди, а с помощта на телескоп – дванадесет милиарда. А те са безброй много.

Тодор обичаше много астрономията, много четеше и знаеше повече от връстниците си, но и Давид не му отстъпваше.

– Огромни са разстоянията между небесните тела – започна сега той. – Млечният път е един огромен звезден облак от 30 милиарда звезди, а колко далеч е от земята!

Той искаше да го превъзхожда по знания и му зададе трудния въпрос:

– Ако се изпрати от земята една телеграма до млечния път, знаеш ли за колко време ще стигне?

– Зная – веднага отговори Тодор. – За 150 милиарда години.

Цветан неволно възкликна и това ги разсмя. Продължиха да разговарят, удивени от чудния свят на звездите. Цветан най-после реши да вземе участие в разговора и плахо запита:

– А защо никога не се сблъскват звездите!

– Защото Бог премъдро е устроил вселената – побърза да каже Тодор и продължи: – Всеки път, когато гледам звездното небе, се възхищавам от величието на неговия Творец, Когото ние зовем Бог.

Тази мисъл вълнуваше и двамата, затова Давид довърши разсъжденията:

– Земята е една нищожна прашинка в сравнение с огромните небесни тела, а какви чудни неща има по нея! Тези вековни дървета край нас са поникнали от малки семенца. И само това ли? Колко премъдро е сътворено нежното горско цветче! А крилото на пеперуда може да обори невярващия...

Разговорът продължи до късно. Беше приятен и интересен за тримата. Прибраха се късно и заспаха сладък сън. Чуруликането на птичките ги събуди. "Наистина кът от рая е това място" – си мислеха всички.

Дойде време за обратен път. Песни и весела глъч огласи скалистата урва. Стигнаха до една китна полянка. Край бистрия извор седнаха да си отдъхнат и да утолят жаждата си.

През нощта Цветан дълго беше разсъждавал за суеверието. Досега мълчалив, той започна като на изповед.

– Пак ми дойде наум, че днес е вторник и не бива да тръгваме на път, но веднага отхвърлих тази мисъл.

Любимите му приятели много се зарадваха на настъпилата промяна в него и Давид реши да му даде един урок със следния пример:

– Един кораб тръгнал на далечен път. Преди това капитанът старателно проверил дали всичко е в ред. Спокоен, той уверено държал кормилото и поглеждал компаса. Изненадата му била голяма, защото въпреки че всичко било в изправност, корабът се отклонявал видимо в друга посока. Това го обезпокоило. Наредил да се направи още веднъж проверка на уредите. Несъмнено всичко било в ред, но корабът пак продължавал да се отклонява от начертания път.

Тогава един от моряците забелязал, че близо до компаса случайно е попаднало парче от ръждив гвоздей. То предизвиквало отклонение от стрелката му. Било веднага отстранено и корабът тръгнал в желаната посока.

Така и с тебе, Цветане. Твоето суеверие е като ръждив захвърлен гвоздей, който приковава и отклонява мисълта ти в неправилна посока. Така ставаш роб на глупав суеверен страх.

– Но аз не съм вече суеверен – побърза да се оправдае Цветан.

Привечер дружината се завърна от излета. Всички се бяха освежили и отморили от приятната разходка, а Цветан освен това се излекува от суеверието. Така неговата вяра в премъдрия Бог стана здрава като гранитната скала край хижа "Рай" и чиста като планински бистър извор.