ПО-СКЪПО ОТ ЗЛАТО

Всички го зовяха Ангел Добруджанеца. От дълги години той живееше в града, но беше роден в китно добруджанско село. Изучил занаят, още незадомен, отиде в големия град. С честен труд създаде дом и семейство, но често изпитваше тъга по родния край. Не можеше да забрави простора на равна Добруджа, избуялите златни жита и селото – най-хубавото от всички села. Често си спомняше малката рекичка, която го пресичаше и в която ловяха сребърни рибки, поляната пред воденицата, където играеше до тъмно с другарчета, кладенеца, който тихо скрибуцаше, голямата ябълка, на която правеха люлка на Гергьовден и която раждаше румени и сочни плодове. А летните вечери! Те не могат с думи да се опишат. И сега виждаше ширното звездно небе с трептящите звезди, лунните сенки в двора и чуваше песента на щурците и тракането на каруците, които се прибираха късно, натоварени с плодовете на добруджанския чернозем.

Унесен в скъпи спомени, един ден той реши нещо и повече не се поколеба. Беше спестил пари и реши да прекара старините си в родното село, въпреки че от родната му къща нямаше вече следа. Намери малка къща с хубаво дворче и се споразумя със собственика. Никой не му се противопостави. Ще отглежда зеленчук и плодове и с това ще помага на деца и внуци, а и те ще има къде да прекарват почивните си дни, далеч от градския шум.

Изтегли той спестените пари, завърза ги здраво в една торба, облече новите дрехи и тръгна. Днес за него беше празник. Пътува един час с влака и слезе в малко, но добре познато градче. Нямаше търпение да види познатите му от детството местности.

Като стигна до реката, намери брод, събу обувките си, запретна панталоните си и нагази във водата. Като дете колко пъти беше преминавал! В летни дни тя намаляваше. Като стигна към средата, стори му се, че е доста дълбока, но само две крачки му трябваха, за да премине бързото течение. Стъпил на плъзгав остър камък, той неволно се подхлъзна и падна. Скочи моментално и с голямо усилие успя да се хване за клоните на стара върба, увиснали до водната повърхност, и завика за помощ. Намериха се добри хора и го спасиха. Като стъпи на брега, мокър и изплашен, се сети за торбата. Беше я изпуснал. Надолу реката беше дълбока и буйна.

Така Ангел Добруджанеца изгуби всичко, що години наред беше скътвал за старини. Не каза лоша дума. Прекръсти се, благодари на Бога, че е останал жив, и си каза: "Децата няма да ме оставят. Бог дал – Бог взел! Праведният Йов е изгубил повече."

Върна се в града и един ден излезе да се поразходи в градската градина. Още не седнал на скамейката, към него се зададе познат човек.

– Ангеле, здравей! Откога не съм те виждал! Помниш ли как другарувахме като деца на село? Сега станахме граждани, а не можем да се видим.

– Здравей, Дамяне! Драго ми е да те видя.

Седнаха те и заговориха. Ангел му разказа за желанието си да се завърне на село и за случилото се.

– Жив да си, Ангеле. Много си изгубил, но аз изгубих повече. То беше отдавна, на младини, но още ми тежи на душата, като си спомня.

Ангел го изгледа изпитателно и Дамян, след като помълча, съсредоточил поглед в една точка, продължи:

– Това се случи, когато дойдох в града да търся работа. Залових се да уча хлебарството при един много добър майстор. Хареса ме той по трудолюбие и честност и ми се довери. Оставяше ме понякога да продавам хляб, но безотчетно, на вяра.

След един почивен ден закъснях малко за работа. Майсторът не ми се скара, а само ме попита дали не съм си ходил на село. И досега не зная защо казах, че не съм си ходил, а оттам се връщах. Сигурно за да прикрия грешката си. След няколко дни, без да ме изпитва, защото имаше вяра в мене, научил от мои другари, че съм си ходил на село. Извика ме насаме и кротко ми каза: "Който лъже за дребни неща, лъже и за големи." Не ми позволи повече да продавам хляб.

Изгубих доверието, Ангеле! И малко ли е това! И до днес се срамувам да го погледна в очите. А какъв човек беше! Той беше не само голям майстор, но и много мъдър. След няколко дни ето що се случи:

След работа той ни събра, разчупи топъл хляб, сложи сирене и грозде. Беше милостив и щедър човек. Искаше да ни направи хора честни и чисти. Тогава той ни разказа един поучителен случай. И досега мисля, че за мене го каза. Няма да го забравя, докато съм жив.

Двама верни приятели тръгнали на дълъг път през пустинята. Носели тежки товари със скъпоценности. Изгубили пътя, а изнемогвали от умора и жажда. Започнали да хвърлят от скъпоценния товар, който носели, и накрая изхвърлили торбите със злато. Какво можело златото да им помогне! Единият от тях вече паднал полужив на пясъка, а другият започнал да лази със сетни сили. С премрежен поглед забелязал да прелита птица. "В тази посока ще има извор!" – си помислил и променил пътя си. Скоро попаднал на малък оазис, където шуртял бистър извор. Утолил жаждата си, съживил се. Но как да помогне на приятеля си?

Нямал сили да го пренесе до извора, а нямало и с какво да му занесе вода. Тогава той събул обувките си, напълнил ги с вода и въпреки че тя изтичала, успял да му занесе две-три глътки. Това го ободрило. Втори и трети път му донесъл и го съживил.

– А в това време знаете ли какво мислел лежащият без сили на жежкия пясък? – каза въпросително майсторът и продължи: – Само една искрица от надежда го крепяла. И тази искрица била доверието към приятеля. Бил уверен, ча ако приятелят му стигне до извор, ще направи всичко възможно да му донесе вода. И не се излъгал.

– ДОВЕРИЕТО Е ПО-СКЪПО ОТ ЗЛАТО! – каза в заключение майсторът и стори ми се, че мене погледна.

Ангел и Дамян се разделиха с тези мъдри думи.