НАЙ-МАЛКИЯТ АПОСТОЛ

Симон беше най-малкото дете на беден иерусалимски обущар. С лъчезарната си усмивка и веселия си нрав беше любимец на всички. Обущарят имаше още четири деца, но те бяха все момичета, затова Симон се въртеше все около баща си. Нали те бяха мъжете в този дом. Обичаше да помага в работилницата, където баща му от сутрин до вечер се трудеше, за да изхрани семейството си. Друго нямаше, освен занаята и една малка нива, далеч в планината.

Симон беше дружелюбно дете. Устройваше весели игри със съседските деца и по цял ден тичаха из кривите и прашни улици в покрайнините на града, до високата каменна стена. В знойните летни дни там беше нетърпимо горещо.

– Татко, хайде да отидем на далечната нива – един ден, връщайки се запотен, каза той.

Баща му вдигна поглед, загледа малкия си син, усмихна се и отговори:

– Добре.

Тези пътувания до нивата бяха най-приятното развлечение за Симон. Баща му го качваше на магарето, повеждаше кроткото добиче, а майка му крачеше от другата страна с вързоп в ръка. Така тържест-вено излизаха от градската порта. Лъхваше ги приятен хлад. Ведрият простор ги ободряваше. Симон се чувстваше волен като птица.

Веднъж, връщайки се от нивата, те видяха на една полянка, недалеч от града, събрани хора. Приближиха. Имаше и много деца, които бяха насядали на тревата. Пред тях, до един откършен клон от маслина, Иисус от Назарет ги поучаваше. Той не беше обикновен човек. Това веднага разбра умният обущар. Лицето Му сияеше в чудна светлина. Очите кротко гледаха множеството събрани хора, а словата Му бяха мъдри, но никой земен мъдрец не можеше да се сравнява с Него. Той призоваваше хората да бъдат братя помежду си и да живеят в обич и сговор.

Симон се присъедини към една групичка деца, които бяха най-близо до Учителя, и слушаше с почуда. Когато Иисус Христос спря да говори, седна да си отдъхне на маслинения клон, а децата го обкръжиха. Всички знаеха, че Той най-много обича децата. Симон направи няколко несмели крачки, но се досети за нещо и спря. Наведе се, откъсна едно ведро цветче от полянката, приближи се и го поднесе. Христос го прегърна и го сложи да седне на коляното Си. Колко беше щастлив малкият Симон! Такава радост никога не беше изпитвал и в прегръдката на любимия си баща. От този момент той обикна с цялото си сърце добрия Учител, както по детски Го наричаше.

След този ден, в малката работилничка бащата и синът често говореха за Него. Симон по своему се възхищаваше на речта Му. Той побърза да разкаже и на другарчетата си. Всички се зарадваха и всеки път, когато Христос влизаше в Иерусалим, една малка групичка деца Го посрещаше и придружаваше до храма. Той галеше рошавите им главички. Симон беше винаги най-близо до Него. Дори веднъж повървя няколко крачки редом с Него, защото, милвайки го, Христос беше го прегърнал.

В знак на благодарност и привързаност децата Му поднасяха изненади. Веднъж те бяха хванали една красива птичка и Му я поднесоха. Той много се зарадва и я пусна да литне на свобода. Често, в големите горещини, те Му поднасяха пръстена паница с прясна вода. Христос, дори и гладен, винаги я изпиваше до дъно и много им се радваше. Така групичката деца начело със Симон станаха най-малките приятели на Христос от Иерусалим.

И това продължи цели три години. Симон порасна и вече разбираше по-добре поученията на Добрия учител. Най-незабравимата му среща с Него беше, когато Христос, възседнал осле, влезе тържествено в града. Децата бяха начело на посрещачите. Те бяха обкръжили Учителя от всички страни. Вървяха горди, пееха и хвърляха палмови клонки по пътя. Симон се затече и поведе ослето, а никой не му се противопостави. По-голям празник от този той не помнеше.

Тържеството отшумя до вечерта, а на другия ден той се разболя. Никой не можеше да разбере какво му е, а страдаше, облян в пот. Лекуваха го, но нищо не помагаше. Разтревожиха се всички. Това продължи цели три дни. Баща му стоеше тъжен до леглото и се чудеше с какво да го разсее. Заговори му за любимия Учител. Изведнъж Симон отвори очи и със слаб глас каза тихо:

– Татко, заведи ме при Христос. Искам да Го видя. Той много ме обича.

Бащата се натъжи и замълча. Не искаше да тревожи болното си дете, а знаеше какво се беше случило през тези дни. Божественият Учител беше предаден и осъден на кръстна смърт.

– Татко, подкрепяй ме. Аз мога да вървя. Искам да Го видя.

Обущарят трябваше да му разкаже, че лоши хора са Го мъчили и осъдили да бъде разпънат на кръст. Разрида се Симон от мъка и пак настояваше:

– Татко, искам още веднъж да Го видя.

Тръгнаха. Към една от градските порти се тълпеше народ. Като наближиха, видяха как изтощен от умора, Христос носеше огромен дървен кръст. Приближиха, но силни римски войници с копия в ръце пазеха ред. Колко жестоки бяха към Него хората!

Симон ясно видя как Христос падна без сила под тежестта на кръста. В миг се намери близо до Него. Погледите им се срещнаха и стана чудо. Той оздравя. Бодър и силен се втурна да Му помогне, но стражата прегради пътя му. Изгуби се в тълпата.

Върнаха се у дома тъжни. Цяла нощ Симон не заспа. Мислеше защо хората са толкова зли. Искаше му се да разкаже на всички колко добър е Христос и колко хубаво би било, ако всички Му подражават в доброто. Вестта за възкресението Му изпълни сърцата им с радост.

Разказват, че обущарят станал апостол. Когато тръгнал с кораб за далечна страна, за да проповядва христовото учение, Симон не се отделял от него. Откъдето минели, много деца, увлечени от пламенните му слова, ставали християнчета.

Така Симон станал най-малкият от христовите апостоли.