СКАЛНИЯТ ОРЕЛ

Христо обичаше разходките в планината. Разрешиха му да направи излет с най-добрия си приятел Лазар. Двамата бяха умни и никога не вършеха пакости или глупави лудории.

Тръгнаха рано сутринта с чанти на рамо за Пеещите скали. Това беше любимото им място. След дълъг и уморителен път те стигнаха до малък пенлив водопад под скалите. Седнаха да си починат. Още беше твърде рано за обяд, но те почувстваха силен глад. Седнаха на зелената трева и разтвориха чантите. О, колко е вкусно! Въздухът е чист и бистър. Ухае на билки и диви треви. А капките, които летят от падащите води, са като бисери. Прекрасно е в планината!

Несвикнали с дълъг път по урви и тесни каменисти пътеки, те изпитваха сладостната ласка на отмората. Унесени в светли мисли, мълчаха.

– Чуваш ли как тихо пеят скалите заедно с водопада? – пръв наруши мълчанието Христо.

За обща изненада, без да се уговарят предварително, в един миг и двамата запяха. След това избухнаха в смях. Скалата заедно с тях пееше и се смееше.

– Сигурно такъв е раят небесен, Лазаре! – пак пръв заговори Христо. – А знаеш ли каква чудна гледка има от върха на скалата!

– Да вървим – каза Лазар и двамата нетърпеливо скочиха.

Дълго се катериха като диви кози и най-после се изкачиха на върха на скалата. Какъв необятен простор! Почувстваха се силни и горди.

– Лазаре, погледни надолу, където се извива край скалата железопътната линия!

– Виждам!

– А виждаш ли какво има на една от релсите, точно под нас?

– Орел. Скален орел. Какъв е голям!

Наистина, голям скален орел, здраво забил ноктите на краката си в жертвата, със силни и резки движения на големия си клюн я разкъсваше и ядеше лакомо.

– Лазаре, идва влак! Ще го смаже.

– Не! – авторитетно каза Христо. – Орелът е най-силната птица. Той само за миг, в последния момент ще хвръкне. Аз съм виждал как лети орел. Ще видиш какви големи и мощни криле има той.

– Да, но той не мърда, а влакът приближава.

Напрежението стигна най-високия градус. Наистина орелът, премного зает с плячката си, не хвръкна и влакът го премаза.

Двамата със затаен дъх следяха случилото се. След като се изнизаха вагоните, видяха на мястото само едно тъмно петно. Решиха да слязат долу и да видят на място произшествието. Орелът беше смазан и ярка кръв беше обагрила всичко наоколо. Само едното му крило и главата бяха останали невредими извън релсата.

Почудата беше голяма. Отскубнаха си по едно перо и го забучиха на шапките си. Главата с големия, силно извит и остър клюн, взеха като пленено съкровище. Много бяха горди с това, въпреки че дълбоко в душите си изпитваха жал за силната птица.

Привечер се върнаха. Не се разделиха на края на селото, както обикновено правеха, а влязоха заедно в дома на Христо, за да се похвалят на дядо му, който беше стар овчар. Много интересни случки в планината беше им разказвал, но никога не беше донасял глава на орел. Случи се, че той беше на двора. Нещо дялкаше с брадвата.

– Дядо, дядо, виж! Ние сме юнаци! – извика отдалече Христо с неудържим глас.

Вдигна поглед старецът, усмихна се на големите орлови пера, които високо стърчаха на шапките им, и зачака.

– Какво ще кажеш, дядо? Не виждаш ли нищо?

– Виждам, юнаци сте – отговори той.

Без да се изчакват, един през друг, те разказваха за случилото се в планината. Старецът помълча малко, а после ги запита:

– А знаете ли защо е загинала тази силна и горда птица?

– Не е видяла, че идва влак – побърза да каже Лазар.

– Не! Орелът има много силно зрение. Той може да забележи една мишка от триста метра височина и като се спусне, на място да я умъртви с клюн.

– Не е чул шума от влака – реши да улучи Христо.

– Не! – възрази пак дядо му. – Орелът има силен слух. Той може да усети свиренето на вятъра дори горе в скалите, когато е в гнездото си.

Не намериха двамата какво да възразят. Тогава мъдрият и побелял от годините старец каза:

– Орелът е загинал от лакомия! Всичкото му внимание е било в плячката. За него в този момент не е съществувал дори светът.

Помълча старецът и добави:

– Така се случва и с хората. От лакомия човек може да загине. Лакомията идва от невъздържанието и човек от малък трябва да не го допуска. Я седнете да ви разкажа как моят дядо ме възпитаваше във въздържание!

Седнаха на издяляните греди, твърде смешни с перата на шапките си, и се заслушаха. Дядо Христо умееше увлекателно да разказва, а те с часове можеха да го слушат. И той не се забави.

– Като дете аз много обичах череши. Мама ми донесе една голяма чиния с череши, а преди да посегна, дядо ще рече: "Преброй до десет и тогава присегни! Да проверя волята ти."

Слушаха те дядовите мъдри слова и не възразяваха. Той беше напълно прав. И те искаха да станат калени мъже и истински юнаци, когато пораснат. Разделиха се доволни от разходката.

Вечерта Христо бързаше да хапне и да ляга. Дрямка тегнеше на очите му. Майка му беше приготвила хубава вечеря, а когато сложи паница със зрели праскови, очите му светнаха. В миг се досети за нещо. Грабна най-хубавата праскова и се обърна към дядо си:

– Дядо, виж! Едно, две, три... десет. Мога и повече.

Засмя се от сърце дядо му и го похвали.

– Юнак си! По-силен и от гордия скален орел!