НАЙ-ДОБРИЯТ СЪВЕТНИК

Гергана често слушаше от баба си, която беше учителка по литература, да казва,че не е хубаво да се употребяват много чужди думи. Такива хубави и благозвучни думи има в нашия език! Тя също не обичаше чуждите модерни думи, които някои нарочно употребяваха, за да се покажат по-учени. А те ѝ се виждаха груби, неразбираеми и трудни за изговаряне.

Един ден, връщайки се от училище, тя се качи в трамвая и седна на първата седалка. Беше доволна, защото днес получи шестица по български език. Искаше ѝ се да запее. Разсеяно се заглеждаше през стъклото в разцъфналата магнолия в крайпътната градинка. Зад нея седяха две модерни дами и нещо спореха. Това привлече вниманието ѝ, но тя не се заслуша, защото това е знак на невъзпитаност. Но когато спорът се разгорещи, без да иска, ясно дочу как едната каза нервно на другата:

– Госпожо, Вие нямате съвест!

"Чудна дума, "СЪВЕСТ"! – помисли си Гергана. Каква ли е? Да не е от модерните думи у нас? Повтаряше я, за да не я забрави и като се върна, от вратата викна на баба си:

– Бабо, каква е тази дума "съвест"?

Позачуди се баба ѝ на въпроса, но първо сервира обяда. Тогава седна на масата до нея, за да ѝ обясни новата дума, с която добрата ѝ внучка се срещаше за първи път.

– Тя е най-хубавата българска дума, Герганке. Всички народи, разбира се, я имат, и дано някоя чужда дума не я замести. Ти не си ли почувствала някога един вътрешен глас да ти нашепва да направиш добро, а друг път – да направиш зло? Този глас, който ти нашепва да правиш добро, е съвестта. Сам Бог, когато е сътворил човека, е вложил в него това чувство, за да бъдат хората добри и да живеят задружно.

Това обяснение ѝ се видя много интересно и тя нарочно ядеше бавно, за да продължи разговора. Баба ѝ всичко знаеше и ето какво ѝ разказа след това:

– Един пътнически параход се завръщал от далечно плаване. Малко оставало да стигне брега, когато внезапно избухнал пожар. Ужас обхванал всички. Един млад и силен господин запазил самообладание и започнал да увива около врата си някакъв плат, в който вързал скъпоценностите, които носел от далечната страна. В този момент едно изплашено момиченце се спряло пред него и умолително го погледнало.

– Господине, знаете ли да плувате? Моля Ви, вземете ме със себе си!

Миг само и благородният човек захвърлил съкровището си и грабнал момиченцето. Сложил го на раменете си и се хвърлил във водата. С много усилия стигнал до брега. Спасили се и двамата. Детето се усмихнало, хвърлило се на шията му и от сърце му благодарило. Тази благодарна детска прегръдка и сиянието на засмените детски очи му били по-скъпи от скъпоценния товар, който щял да тегне на раменете му през трудното плуване до спасителния бряг.

– Бабо, той навярно е носел злато, скъпоценни камъни...

– Златото, чедо, не може да се усмихва, не може да благодари. Благодарната усмивка е по-скъпа от злато! Благородният човек се вслушал в добрия глас на съвестта. Така трябва да правят всички хора.

– Съгласна съм, бабо, но аз зная хора, които вършат зло. Тяхната съвест не ги ли изобличава? – задълбочи философски въпроса Гергана.

– Не! Тяхната съвест се е повредила. Тези хора дълго са отхвърляли добрия глас и вече са престанали да го чуват. Те са най-нещастните хора. Ти виждала ли си в аптеката везничките, с които аптекарят тегли лекарствата? Те са много леки, нежни и той не ги държи с цяла ръка, а само с пръстите си. Като сипе малко лекарствен прах, те трепват. Могат да теглят грам и дори части от него.

– Да, бабо, много ми е било интересно да гледам това. Веднъж дори, като наблюдавах, реших да стана аптекарка, когато порасна.

– А виждала ли си оня уред за теглене по улиците, на който хората стъпват, за да проверят колко килограма тежат? Ако на него се сипе прах от лекар-ство, стрелката му няма да мръдне. Той е груб, нечувствителен. Същото е и със съвестта. Когато тя е чиста, показва и най-малката грешка, а когато загрубее, човек върши грешки, без да се смущава. Такъв човек хората сочат като лош. Но той не е станал лош за един ден. От дете той не се е вслушвал в добрия глас.

– Бабо – възкликна радостно Гергана, – вчера, като се връщах от училище, срещнах една стара жена, която носеше тежка пазарска чанта, пълна с покупки. Един глас ми каза: "Тя е стара. Помогни ѝ!", а друг глас ми нашепна: "Изморена си, гладна си. Не прави тази услуга! Друг ще я срещне и ще ѝ помогне." Аз обаче послушах добрия глас. Грабнах чантата ѝ и я отнесох до вратата на апартамента. Тя ми благодари и ме погали. В този момент ми стана много радостно. Нещо запя в сърцето ми. Изчезна умората ми и тичешком се прибрах у дома. Даже това направи впечатление на мама и тя ме попита защо съм толкова радостна.

– А не се ли е случвало да послушаш лошия глас? – усмихна се баба ѝ.

– Винаги говоря истината и ще ти призная. Батко режеше някакъв картон, а аз си пишех домашното. Той ме помоли да му помогна, а аз не пожелах да му услужа. Той не ми се скара, но само ми каза "Лошо дете!".

– И после?

– После бях в лошо настроение. Дори мама ми каза, че този ден съм била с мрачно лице и не съм красива.

– Когато човек постъпва по съвест, той е радостен и щастлив – каза в заключение баба ѝ.– Чистата съвест е най-добрият съветник!