УСМИВКАТА

Повя южнякът и с топла ласка погали поля и гори. На неговите криле долетя пролетта. Разцъфнаха цветя и треви, запяха пойните птици. Колко е весело!

В един слънчев ден учителката по литература каза на децата:

– Вие всички се радвате на пролетта. Но знаете ли колко жестока би била тя, ако затвореше вратите си за хората?

Всички отправиха учудени погледи към нея, а тя добави:

– В човешкото сърце има също много цветя и птици, но знаете ли коя е вратата към тях?

Всички мълчаха. Труден въпрос!

– Усмивката! – отговори тя и всички останаха доволни.

Така се роди идеята да се проведе съревнование на тема "Усмивката". Отначало всички сметнаха, че това е най-лесната работа, но когато помислиха, разбраха, че е много трудно. Всеки знаеше, че няма по-хубаво нещо от усмивката. Усмихнатият човек е винаги вежлив и приятен на всички. Изискванията обаче бяха сложни. Трябваше да се отговори на въпроса "Що е усмивка?", и то с едно единствено изречение.

Осмелиха се да вземат участие само три момичета от четвърти клас: Христинка, Сашка и Стойка. Никога никой не беше ги виждал сърдити. Винаги цъфтеше усмивка на лицата им и ги правеше красиви. Те най-добре знаеха цената на усмивката. Със затаен дъх всички отправиха любопитен поглед към тях. Първа започна Христинка:

– В нашата домашна градинка цъфна люлякът. Приближих се веднъж до него, за да си откъсна няколко цветчета. Лъхна ме приятно ухание. Без него той не би бил толкова красив. Загледах се в цветчетата. Те се усмихваха. Уханието правеше усмивката им прелестна. Тогава разбрах, че усмивката е НЕЖНО УХАНИЕ.

Тя не говори много, но беше точна и убедителна. Всички останаха доволни. След нея започна Сашка:

– Една сутрин станах много рано. Исках да видя как разцъфват цветята. С първите лъчи на утринната светлина те разтваряха чашки. Колко бяха красиви! По цветните листенца видях малки росни капчици. Продължавах да им се радвам и да ги наблюдавам, докато от изток поруменя и изгревът заля простора. С първите слънчеви лъчи росните капчици засияха в хиляди искрици в синьо, жълто, червено... Цветята се усмихнаха с най-очарователната си усмивка. Тогава разбрах, че усмивката е СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ.

Тя седна доволна от отговора си, а всички се чудеха на откритието ѝ. Накрая стана Стойка. Тя помълча малко, за да обмисли началото, защото искаше да приведе един пример. Лицето ѝ засия в мека усмивка и тя започна:

– В далечни времена, на красив планински склон се белеел стар манастир. Църквицата била малка, но до нея се извисявала стройна и висока камбанария. Три големи камбани тържествено известявали за деня на празника и приканвали за молитва. До тях скромно стояла окачена малка камбанка. Изкусният монах звънар изплитал чудна мелодия, като с лявата си ръка държал въжето на едната от големите камбани, а с краката си, като на педали, стъпвал на специалните въжета и управлявал другите две големи камбани. Дясната му ръка била свободна за малката камбанка. Тя непрекъснато звъняла, докато другите три в определен ред тържествено и тежко удряли. Малката камбанка непрекъснато ронела весели звуци. Песента на манастирските камбани будела скали и усои, а овчари и горски пътници вдигали набожно ръка за кръст.

Но минали години. Манастирът запустял, ограбен и разорен от неверници. Времената били робски. Тъжно въздишали вековните буки край манастира, а бистрият поток всеки ден плачел за песента на камбанния звън.

Един ден залутан горски пътник се озовал пред манастирската порта. Побутнал я, тя се залюляла и отворила, а той влязъл. Тъжна била картината. Всичко порутено, но камбанарията все така гордо издигала снага във висините. Камбаните мълчали...

Изкачил се той внимателно горе по порутените стълби. Как му се искало да ги залюлее и те да запеят, но не познавал това тънко изкуство. Тогава хванал почти прогнилото въже, вързано на езичето на най-малката камбанка, и я залюлял. Чул се ведър звън. Потрепнал просторът, но в същия миг един голям бухал изскочил уплашен и литнал в незнайна посока. Приютен в тихата камбанария, дълги години живял там. Неволно трепнал пътникът, но толкова били сладки звуците на камбанката, че той продължил да я люлее. След миг изскочили две сови и изплашени прелетели над главата му. Не трепнал този път, а унесен в мелодията, продължавал. Не след дълго време, едно малко черно ято от прилепи излетяло. Тогава той разбрал, че камбанарията е станала жилище на нощни птици.

Продължил пътя си до върха, а на връщане пак пожелал да се отбие и да се наслади на звъна на камбанката. Още при първия звън започнали пак да излитат същите птици, които след заминаването му се били върнали.

След време манастирът бил обновен. Пак запели мелодично камбаните и будели простора в ранно утро и тиха привечер, а нощните птици напуснали завинаги камбанарията.

Щом звъннела малката камбанка, планинските цветя и треви се усмихвали и запявали с цветните си камбанки. В този момент, ако някой ги наблюдавал, виждал, че те се усмихват с най-благородната си усмивка и разбирал, че усмивката е ВЕДЪР ЗВЪН!

С това Стойка привърши, а всички продължаваха да мълчат и да се чудят на обяснението ѝ̀ за усмивката. Като разбраха, че тя знае много, помолиха я още да им разказва. Тя пак се усмихна и продължи като мъдрец същия разказ.

– Ведрият звън на камбанката е усмивката, а нощните птици, които обичат мрака, са лошите мисли и настроения. Усмивката е силна да ги прогони. Защо да не се усмихваме, за да бъдем ведри и добри? И да се усмихваме често! Ето, веднъж звъннала камбанката и прогонила нощните птици, но те пак се върнали. Избягали завинаги едва когато тя започнала да звъни често. Така и ние трябва да се усмихваме често, за да разберат лошите мисли, че нямат място в нашето сърце.

И трите момичета получиха заслужено големите награди, а на Стойка поднесоха допълнително един красив букет от усмихнати цветя за думите: "Защо да не се усмихваме, за да бъдем ведри и добри? И да се усмихваме често!"