СЪВЕТЪТ НА ДЯДО ДРАГАН

Дядо Драган беше овчар. Но какъв овчар! Да ти е драго да го гледаш като поведе сутрин стадото на паша. Обличаше се в по-дебели дрехи, че понякога задухваше силен вятър, друг път заваляваше дъжд, но ризата му беше неизменно бяла и чиста. Личеше, че има добра стопанка, но не беше само това. Той обичаше реда и чистотата.

Малкият Драганчо беше много привързан към дядо си. Чакаше го с нетърпение да се зададе привечер. Особено през пролетта беше много забавно. Агънцата блееха с тънки гласчета и подскачаха, а той тичаше край тях и се опитваше да подскача като тях.

Веднъж му разрешиха да прекара цял ден с дядо си. Облече се като малко овчарче, взе една малка гегичка, майсторски нашарена от дядо му, и закрачи с него пред стадото. Колко е весело! Нямаше търпение да отиде горе в планината, за да види водопада, да чуе как птичките пеят в хор, а може да види и лисица, заек, дива коза. Само да не е мечка. Дядо му беше срещал мечка, но той е голям, силен, смел.

Подтичваше Драганчо нетърпеливо напред, връщаше се пак, тръгваше редом с дядо си. Изведнъж се спря изненадан.

– Дядо, дядо! Виж, нещо лъскаво! Как свети на слънцето!

Загледа се дядо Драган и на горския път видя малко сгъваемо ножче, съвсем новичко.

– Някой пътник преди нас го е изгубил.

– Дядо, да го вземем. То ще ръждяса тук от дъждовете, от росата.

– Не! Не се докосвай до чужда вещ!

Зачуди се много малкият Драганчо на отговора, но не посмя да противоречи. Думите на дядо му бяха мъдри и тежки и лесно не можеше човек да ги промени.

На обед запладниха стадото. Хапнаха хляб със сирене и плодове. Студената вода от горското изворче приятно утоляваше жаждата. Полегнаха да си починат. Една мисъл не даваше спокойствие на малкото овчарче.

– Дядо, защо не бива да се докосваме до чуждото?

– Грях е, чедо! А всеки грях се наказва. Ако взема чуждо, то Бог ще ми отнеме моето, и то по-скъпото. Не пипам аз чуждо. Проверил съм. От опит го зная. Ще взема днес едно ножче, утре ще изгубя най-хубавата овца. Чуждото си е чуждо! Така ме учеше моят дядо, който беше най-мъдрият човек в селото.

– Как така бе, дядо? Бог не се вижда! Има ли Той ръце, за да ти вземе твоето?

– Я вземи шишето с вода! Така. Отвори го! Наведи го сега да видим какво ще стане!

Драганчо изпълни всичко и водата започна "къл-къл-къл" да се излива.

– Дядо, ще останем без вода.

– Ще останем я. Ха, спри я да тече и да те видя, след като си навел шишето. Не можеш. Има си закон, ред в природата. Нарушиш ли го, нарушава се всичко. Губиш. Има, внучето ми, и друг ред, който се отнася до мислите и постъпките на хората. Ако го нарушиш, разваля се редът. Губиш. Тъй става и с присвояване на чужда вещ. Щеш, не щеш, така е. Не може иначе.

Много се чудеше на тази мъдрост Драганчо, толкова сложна за малкия му ум, но я прие, защото всичко, каквото кажеше дядо му, беше мъдро и разумно. Но пак си позволи да го попита:

– Дядо, как Бог вижда? Може ли всичко да види? Толкова е голяма земята и толкова много хора има по нея!

– Той вижда дори и на тъмно. Той е създал света и хората, че как няма да може да ги вижда. Ти си бодеш очите да нашариш ей тази пръчица, а как може да не я виждаш?

Чудни му се виждаха тези мисли на Драганчо, но той се пазеше и когато е сам и на тъмно, да не пипа чужда вещ.

Мина време. Той стана ученик. Другаруваше с Иван, с когото седеше на един чин. Свърза ги много веселата игра на улицата и на малката детска площадка. Веднъж забелязаха на земята една химикалка, но много хубава. Като звезда грееше в тревата, яркочервена. Спусна се Иван и я взе.

– Не пипай! – отсъди строго Драганчо. – Чужда вещ не се присвоява!

Учуди се Иван.

– Че защо? Да я оставим тук да се зарие в пясъка ли?

– Казвам ти, не пипай! Остави я ей тука! Който я е изгубил, ще дойде да си я потърси. Не се докосвай до нея, защото ще изгубиш нещо по-скъпо!

Изсмя си Иван и я сложи в джоба си. Това му се хареса. Много лесна работа. На другия ден, без да го видят, взе скъп цветен молив от чантата на другарчето си. Само Драганчо забеляза, защото следеше постъпките му.

– Не пипай, Иване! Ще изгубиш. Бог ще ти отнеме нещо по-скъпо за тебе.

– Ха-ха-ха... Какво ще ми отнеме? Пък и да ми отнеме, мама пак ще ми купи, каквото ми липсва.

– Аз се пазя, а ти както искаш.

Иван започна да краде. Един, два, три пъти. Хванаха го. Баща му го наби жестоко, но той вече беше свикнал с това. А за оня закон, който Бог бил наредил за постъпките на хората, не искаше да знае, дори и да мисли. Смееше се на тази Драганчова философия и го подиграваше, че е наивен.

Но стана истински крадец. Като порасна, сдружи се с лоши другари и направиха една голяма кражба. Хванаха ги и ги осъдиха на дългогодишен затвор.

В затвора Иван изглеждаше много жалък. Почти отчаян, той седеше в един ъгъл на мрачната килия. Как беше погрознял! Очите му гледаха в пода разсеяно, без капка радост.

За първи път се замисли за постъпките си. Как тъй, откъде започна всичко? Тръгна той с мислите си назад и стигна до детството. Изтръпна, като си спомни за яркочервената химикалка. Спомни си и думите на Драганчо: "Не пипай! Ще изгубиш нещо по-скъпо!" И почти на глас Иван каза на себе си в пълно отчаяние: "ИЗГУБИХ НАЙ-СКЪПОТО: СВОБОДАТА, РАДОСТТА И ЧЕСТТА СИ!"

А навън ухаеше ведра пролет. Цветята се усмихваха, птичките пееха. Драганчо се радваше с чиста душа на красотата, която добрият Бог беше разлял по земята.