ИАФЕТ

Овчарите край Витлеем прибраха стадата си за нощуване. Запалиха малък огън пред кошарата и насядаха в кръг. Това бяха най-приятните им часове за отмора. Всеки разказваше по нещо от своя пастирски живот. Малкият Иафет се беше облегнал на коляното на баща си и се унасяше в приятна дрямка, готов всеки миг да заспи.

Дълбока тишина цареше, когато внезапно силна светлина заля простора. Стана светло като ден. Голяма, невиждана досега звезда изпращаше лъчите си към съседната кошара. Докато овчарите недоумяваха, бял ангел прелетя край тях и се чу сладкогласно пеене. Те ясно доловиха думите: "Слава на Бога във висините, а на земята мир и между човеците добра воля." Най-старият от тях изрече мъдро:

– Трябва да се е родил самият Бог!

– Да отидем да видим случилото се! – предложи друг.

След миг всички бяха на крак. Всеки грабна в едната си ръка овчарска гега, а в другата дар, какъвто имаше тука.

Иафет трепна още щом изгря светлината. Той видя ангела и чу пеенето му. От почуда мълчаше, но когато тръгнаха овчарите, той грабна най-хубавото новородено агънце, което имаше на шията окачено сребърно звънче. Прегърна го и закрачи бързо след другите. Като дойдоха в кошарата, видяха в бедна ясла да лежи Младенец, от Който струеше чудна светлина. Над Него бдеше майка Му, а опрян на стената, смирено стоеше старец с бяла брада. Никой не заговори. Всички изпитваха благоговейна почит към Новородения. Непозната досега радост топлеше сърцата им.

Пръв Иафет пристъпи и сложи до яслата агънцето. Нежна тръпка погали невинното му сърчице и сам не разбра колко време стоя в захлас. Усети, че някой го побутна по рамото и чак тогава се отстрани. И други хора бяха дошли от градчето Витлеем и чакаха ред.

Прибраха се овчарите и дълго говориха за случилото се, а Иафет заспа блажено и сънува най-хубавия си сън.

Изминаха повече от тридесет години. Той стана голям и силен мъж. Отдавна беше напуснал стадата на баща си и изчезнал в незнайна посока. Баща му дълго тъгува за него, докато един ден разбра, че любимият му син е станал разбойник. С голяма разбойническа дружина Иафет кръстосваше пътищата. Той беше водачът. Убежището им беше планината. Там, в тъмни пещери, живееха като диви зверове. Мирните жители нямаха покой. Вечер рано се залостваха вратите на къщите им.

Нямаше следа от красотата на Иафет. Светлите му очи се превърнаха в парещи въглени и всяваха страх във всеки, който го погледнеше. Нечист, с дълга рошава коса, той стана неузнаваем. А в сърцето му нямаше милост за никого.

Много пътници разплака и много кръв проля, когато един ден видя високо в планината събрано множество народ. Това беше необичайно. Кой може безнаказано да влиза в пределите на неговото царство?

Горд и с надменна походка, той се отправи към събралите се. Като наближи, всички изтръпнаха. В него познаха неуловимия прочут разбойник. Преди да даде знак на дружината си, която недалеч, прикрита, следеше действията му, той се спря и заслуша.

Христос се беше отдалечил в планината да си отдъхне и помоли. Жадният за словата Му народ и тука Го намери. Цареше тишина. Хората кротко стояха и в дълбок размисъл слушаха. Христос произнасяше проповедта на планината. Лицето Му сияеше в неземна светлина и излъчваше такава благост, че всички бяха готови с дни да Го слушат.

Разбойникът се заслуша и ясно долови думите: "Блажени чистите по сърце..." Нещо проблясна в помътненото му съзнание. Загледа се в Учителя. Когато срещна погледа Му, изтръпна цял и позна в Него Богомладенеца от Витлеемската кошара. В следващия миг погледът му угасна и той падна на земята.

Почуда се четеше по лицата на всички. Христос задържа милващ поглед върху него и продължи речта Си. Никой не смееше да се доближи. Острият нож, който беше отнел живота на много невинни хора, висеше на бедрото му. След малко той се съвзе. Разтърси главата си, като да се събужда от кошмарен сън и седна на земята. Усети, че няма сили, но погледът му беше омекнал. Злите пламъци в него бяха угаснали завинаги. Той слушаше, а всяка дума падаше в коравата му душа като бистра дъждовна капка. Всички разбраха, че той се преобрази. Христос го беше излекувал от страшните пороци.

От този ден Иафет тръгна след Божествения Учител. Той влизаше в Иерусалим и други градове, но никой вече не се страхуваше от него. Погледът му не всяваше страх и вратите не се затваряха. Сам той учеше вече хората, че Христовото учение облагородява душите.

След като Христос възкръсна и учениците му се пръснаха по целия свят да проповядват, Иафет си избра ония страни, където живееха диви племена и където нравите бяха толкова груби, че хората се самоизяждаха. Там той спаси много човешки души.

А когато се появи гонение против християните, той без страх се яви на съд пред римския управител и беше посечен с меч. С радост прие смъртната присъда, за да изкупи греховете си и да се изпълнят думите на Иисус Христос: "Който вади нож, от нож умира!"

Той е един от многото апостоли, на които се дължи победата на християнството.