ПРИЯТЕЛИ НА ПТИЦИТЕ

Валентин е добро и възпитано дете. Един ден той се отправи към близката река, за да си отсече върбови клонки. Не разбра откъде изскочи малкото бяло кученце и го последва. То тичаше край него, а белите му къдрици се люлееха. Беше ранна пролет и времето беше ведро. Валентин се загледа в синия простор, където малки бели облачета плуваха като платноходки в ширно море. После сведе поглед и се загледа в зелената трева. Там пъстрееха безчет нежни пролетни цветчета. Колко е красиво!

Възторг изпълни душата му. Искаше му се да сподели радостта си с някого. Погледна любимото си кученце, но то нищо не разбираше. "Бедното! То няма разумна душа, си помисли той, а колко е щастлив човек, че може да мисли и да се радва на Божиите творения!"

С такива мисли той си наряза цял вързоп върбови вейчици, доволен се завърна у дома и започна работа. Изплете една малка къщичка, подобна на кошница. Никой не се сещаше за какво би могла да му послужи.

На другия ден той покани Николай да отидат до близката горичка. Дърветата вече се разлистваха и птички сновяха припряно във въздуха или пееха до захлас, кацнали на някоя напъпила клонка. Поспряха се да си отдъхнат и Валентин започна пръв:

– Николай, погледни нагоре! Какво виждаш между клоните на старата бука?

– Нищо.

– Внимателно се вгледай ей в този клон!

– Да! Виждам нещо като топка. Да не е гнездо?

– Позна. Това е малка къщичка за птици, каквито аз изработвам от върбови вейки. Слагам ги на високи клони и там птиците си правят гнезда.

Доволен от работата си, той сръчно извади от чантата си новата върбова къщичка и каза:

– Хайде да я качим на това дърво, Николай! Ще видиш след няколко дни как пъстрокрили птички ще се приютят в нея. Защо да не помагаме на горските птици в тяхната трудна работа да си изградят дом. А като кацнат на покрива и запеят... Слушал съм ги с часове. Аз съм приятел на птиците.

Това въодушеви и Николай. С готовност той се покатери пръв по високото дърво и сам настани къщичката на сигурно място. Бяха вече изгладнели и седнаха да си похапнат.

– Птиците – започна пак пръв Николай – са много благородни, въпреки че нямат ум. Бог премъдро ги е надарил с един усет, който учените наричат инстинкт за самосъхранение. Много пъти съм мислил и изследвал постъпките на птиците и винаги съм се възхищавал от величието на Твореца Бог. Това човешки ум не може да го измисли, а смешно е да мислим, че е станало случайно.

– Виж! Виж! – прекъсна разсъжденията му Николай.

Ято жерави долитаха от юг. Техният уморен грач привлече вниманието им. Загледаха се.

– Я виж, как са се подредили в правилен ъгъл – продължи той. На върха трябва да е жеравът водач. Но защо линията започва да се огъва? А ето, че пак се изправи, като да е начертана.

Валентин, който по-добре познаваше живота на птиците, поясни:

– Те сменят местата си. След като се изморят да порят въздуха, първите отстъпват, а на тяхно място идват други. И случаен ли е този грач? С него те се окуражават в трудния път, който стига до хиляди километри. Правени са опити с птици, на които е отнето зрението. Те безпогрешно пак се завръщат на същото място. Колко чудно Бог ги е сътворил! Но и още, чрез тях Той ни дава урок да бъдем състрадателни и дружни, да си помагаме в нужда.

Някои казват, че птиците били умни. Това не е вярно. Те не разсъждават и поради това често изпадат в беда. Дядо ми разказа, че на морския бряг прелетните птици измирали със стотици. Привлечени от светлината на фара, движещи се понякога със скорост до 100 километра в час, те се блъскали в дебелите му стъкла и умирали. Като забелязали това, хората започнали да ограждат фара с леки огъваеми мрежи, за да не бъде ударът смъртоносен. Птиците нямат разсъдък и всичко вършат по инстинкт, но по-добре понякога и от човека, който често прави зло на ближния си.

Хапнаха те и Валентин поведе другаря си да му покаже и други къщички, които беше подарил на горските птици. Стигнаха до хижата на горския пазач. Под стряхата прелитаха лястовички и градяха гнезда.

– Ето друг урок, Николай! Какво трудолюбие! А като се излюпят малките, родителите лястовици им носят мушици и малки червейчета и ги слагат в човчиците им. Веднъж наблюдавах как котарак се беше качил на покрива и с едната лапа посягаше към гнездото. В този миг, като по даден сигнал, лястовиците от всички гнезда на стряхата се събраха. Закръжиха и с тревожен грач прогониха пакостника. Човек много може да научи от птиците. А какви са ранобудни и весели! Нямам насита да слушам песните им.

Дълго беседваха за всичко добро, на което учеха човека птиците, и изведнъж Николай в някакъв светъл порив каза:

– И аз съм приятел на птиците. И аз искам да правя само добрини, но как? На кого? Малък съм, нямам пари!

– Не са нужни само пари, за да правиш добро. Я виж там, по прашния път, кой върви!

– Дядо Ильо. Горкият, на старите си плещи носи вързоп сухи дърва. Хайде да му помогнем.

Затичаха се те, взеха товара от раменете му и тръгнаха към бедната му къщурка. Той закуцука след тях, подпирайки се на тояжката си. Стигнаха бързо и го изчакаха да отвори стаичката, в която живееше. Обстановката беше неприветлива. Запретнаха се те, изметоха, подредиха всичко, запалиха печката, начупиха и подредиха дървата. Затичаха се до хлебарницата и му донесоха топъл хляб. След всичко му пожелаха приятна нощ.

Старецът се просълзи от умиление и каза:

–Да сте живи и здрави, деца! Като горски птички сте добри и трудолюбиви. От вас ще станат добри и честни хора.

Старецът стана любимец на двете деца. Те всеки ден прелитаха като птички и не го оставяха гладен или премръзнал. А лястовиците по-весело чуруликаха под бедната му стряха.