КАНДИЛОТО НА СВЕТИ ИВАН

Като отиде да живее високо в Рила планина, свети Иван не забрави да вземе малката дървена иконичка на света Богородица с Малкия Иисус. Приюти се в хралупата на огромен дъб и там я окачи, като си издяла от дърво гвоздей и го заби в пукнатината на дъба. Ден и нощ се молеше на Небесната Майка, а тя го гледаше с милващ поглед. Но когато слънцето клонеше към залез, под сянката на дъба бързо настъпваше синкав здрач и тъмен мрак изпълваше хралупата.

Колко хубаво ще бъде да има кандило пред светия образ, но откъде да се вземе в това глухо място, където почти не стъпва човешки крак. Все пак свети Иван намисли нещо. Потърси глина и тя се оказа в хубав червен цвят. Поля я с вода, измеси я добре и тя се превърна в меко тесто. После направи от нея малка чашка. Когато запалваше огън, оставяше я в жарта да се изпече. Придоби меко-червен цвят. В планината отдавна беше забелязал едно растение, което някои наричат шапчица. Неговите цветове не вехнат. Те имат кафяво-зеленикав цвят и наистина приличат на малки шапчици с остър връх. Когато се поставят в олио и се запали връхчето, то започва да смуче мазнината и да гори като малко пламъче. Но къде да се намери мазнина, без която не може? Досети се свети Иван, събра диви орехи, извади ядките, счука ги, постави ги между две гладки дъсчици и започна да ги притиска с тежък камък, докато капне една-две капчици орехово масло. С постоянство и усилия напълни чашката, постави я пред иконата, запали шапчицата и се получи истинско кандило. Колко мило го гледаше Майката Божия с Богомладенеца, когато се молеше!

Вечер, привлечени от бледата светлина, долитаха нощни птици. Кацваха край светеца, заслушани в сладкогласното му пеене. Свети Иван се молеше Майката Божия да влее светлина в душите на хората, за да бъдат добри, а птиците, отпуснали криле, не помръдваха.

Веднъж долетя голям скален орел. Крилете му, разперени, достигаха до един метър. Тук не пакостеше на горските птици. Направи си гнездо на дъба и стана приятел на свети Иван. Често донасяше с клюна си орехи и лешници и ги оставяше на купчина пред входа на хралупата. Не ги ядеше и светецът реши, че от тях може да произвежда масло. Работата беше трудна, но всяка вечер, поне в най-тъмните часове, кандилцето светеше.

В един студен есенен ден привечер той дочу плач. Не беше стон на ранено животно, а човешки глас. Скоро пред него застана разплакано дете. Това беше овчарчето Лазар, който се беше изгубил в планината. С дядо си пасели стадо овце. Отишъл да налее вода от далечно изворче. Там видял див козел, който го подгонил. Тичал Лазарчо с все сила където му видят очите и се изгубил.

Свети Иван го приласка и успокои. Нахрани го с печени диви круши, изми краката му, които горяха изранени от остри камъчета и тръни, запали кандилото, постла една кожа в хралупата и го постави да легне. После съблече своята кожена дреха и с нея го покри, а той остана почти гол вън да се моли. Никой нямаше по-милостиво сърце от неговото.

Сутринта рано Лазар се събуди бодър и спокоен. Някаква сладка радост пееше в сърцето му. Свети Иван го помоли да се прекръсти и да изпроси помощ и закрила от света Богородица за път. Тръгнаха двамата. Като стигнаха низината, той видя отдалече стадото на дядо си. Разделиха се. Вървеше той, а все виждаше в ума си чудното кандило на отшелника и нещо хубаво топлеше сърцето му. Разказа всичко на дядо си с такава радост, като че ли нощта е прекарал на небето, а не на земята.

Минаха много години. Лазар порасна, задоми се. Имаше едно русокосо момиченце, което кръсти на името на света Вероника. Малката Вероника беше красива като ангелче, но неочаквано се разболя тежко. Дни наред лежеше на болнично легло и се измъчваше. Баща ѝ повика целебници, но нищо не помогна. Тогава реши да потърси помощ от Бога. Продаде пет крини жито и купи едно малко гърненце орехово масло. Стегна се за път и потегли към планината. Капнал от умора и тревога, стигна до кухия дъб, но свети Иван го нямаше там. Дали е жив! Може да се е преместил другаде! Помоли се и тръгна още нагоре. Най-после го откри пред една пещера, в която се беше заселил. Видя, че и там кандилцето мъждукаше с оскъдно масълце. Подаде гърненцето и разказа за болното си дете. Свети Иван почисти и запали кандилото и двамата се помолиха за малката Вероника.

Като завършиха молитвата, надежда проблесна в бащиното сърце. Сбогуваха се и той се върна. Още на портичката го посрещна Вероника здрава и засмяна. Лазар се просълзи от радост и я прегърна. Като влезе в дома, първата му работа беше да благодари на Майката Божия, която по молитвите на свети Иван излекува детето му.

Разказват селяните от Рилския край, че кандилото на свети Иван никога не угасвало. И след смъртта му то горяло във всяко християнско сърце, което с молитва търси небесната закрила на Рилския светец.