ДО ЖИТНО ЗЪРНО

Прочут беше майстор Георги от село Скрино с грънчарския занаят. Какви красиви гърнета, стомни, паници и подноси умееше да прави! Да не им се нагледаш. Трудеше се неуморно и със сърце. Всички го уважаваха и ценяха като ненадминат в изкуството.

Минаха години, създаде дом и семейство. Изучи синовете си и когато годините започнаха да натежават, се оттегли. Редно е на старини да си отпочине. Обичаше привечер да сяда пред портичката на дома си и да остава в размисъл. Ровеше се в миналото. Чудеше се защо при такава почит и благополучие нямаше радост в душата си.

Един ден си спомни колко много хора го търсеха, когато се прочу. Продаваше една паница за жито, колкото тя събираше. Но като видя как златните зърна блестяха и купчината жито растеше, увеличи цената. Купувачите за една паница даваха паница и половина жито. Никой не протестираше, защото майсторството беше голямо. Спомни си още, че през една студена зима бедна вдовица почука на вратата му с молба за малко жито. Той имаше в изобилие, но я прати при съседите, като обясни, че няма ниви и не произвежда. Не можа да подмине и случая, когато чак от Средец дойдоха за глинени съдове. Взеха много паници и гърнета, но при плащането се заблудиха и му оставиха 10 паници жито в повече. Той разбра заблудата, но си премълча.

До тука спря. Тези спомени бяха достатъчни, за да затежат на съвестта му. Но мислите лесно не се спират. Пак се отнесе в спомени за миналото и стигна до детството. Играеха на полянката с Иван, добро и честно момче, което никога не се сърдеше и не спореше. Дойдоха и други деца. Бяха гладни, но играта беше по-сладка. Неочаквано една съседка дойде с пълна престилка със сочни и сладки круши. Поднесе им ги. Иван си взе най-малката, а той избра най-голямата. Разбра, че от дете е имал склонност да притежава най-много от всички. Никой не му е правил бележка, а това редно ли е? Как ли би отсъдил Иван, който от години е известен като отшелник в Рила планина?

Един ден той намисли нещо и не се поколеба. Колко хора от селото изоставяха работата си и отиваха при него за съвет и поучение! Реши и той да отиде, но сам, за да разкрие цялата си душа на него. Избра най-красивата паница, сложи я в торбата, взе си храна и тръгна. Беше слушал кои пътеки отвеждат при него, а донякъде познаваше планината, но пътят се оказа труден. Добре, че овчари го упътиха, и все по долината на Рилска река стигна до пещерата. Едва се познаха. Толкова различни бяха! Единият беше вървял все към земното, а другият е търсил само небесното.

- Отче Иване, цял живот съм се трудил. Не съм бил нито крадец, нито убиец, а нямам радост в душата си.

- Братко - започна тихо свети Иван. - Радостта идва сама в сърцето, когато то е чисто от грях. Обаче не само крадците и убийците са грешни. Всеки най-малък грях е като прашинка, която замърсява душата. Често като се повтаря, мракът в нея се сгъстява и затежава. Радостта не може да живее в такова сърце.

- За такава поука съм дошъл, отче. Тежи ми грехът на алчността.

И Георги разкри целия си живот, без да укрие и най-малката прашинка в душата си. Свети Иван се радваше на неговото искрено разкаяние и накрая му каза:

- Ти направи първата и най-важна стъпка, отвори прозорците на сърцето си за чистия въздух на доброто. Иди при братята в манастира и направи изповед при отец Рафаил.

Така и направи Георги. Почувства лекота. Тръгна по обратния път. Не вървеше, а като че ли летеше. За първи път се заслуша в песента на птичките и се загледа в усмихнатите горски цветчета. Колко е красив Божият свят! Досега е бил като в затвор, все с мисли да печели колкото е възможно повече.

Не посмя да поднесе на светеца пъстрата паница, като видя в каква бедност е приел да живее. Такива паници купуваха само болярите. Седна да отдъхне и видя, че към него водят стадото си пак същите овчари. Заговориха и той побърза да извади от торбата си хубавата паница. Подари я на най-малкото овчарче. То подскочи от радост, а Георги за пръв път усети как в сърцето му нахлу чудна топлина.

Продължи пътя си лек като орлово перо. Промени се. И селяните забелязаха това. Застояваше се често в работилницата и учеше синовете си да бъдат честни до житно зърно, когато продават изработеното. А той все намираше случай да подаде някому ту малка паничка, ту стомничка или гърненце и добавяше мъдро: КОГАТО РЪЦЕТЕ СЕ ИЗПРАЗВАТ, СЪРЦЕТО СЕ ПЪЛНИ. В такива минути се виждаше, че радостта прелива в душата му.