КАТО РИЛСКИ СНЯГ

Пещерата, в която свети Иван прекара най-много години, се таеше между високи скали и стройни дървета. Там човешки крак преди него не беше стъпвал. Цареше дълбока тишина, така че можеше да се чуе шумоленето на падащ есенен лист.

При слънчево време той сядаше пред пещерата, за да си отдъхне, и се радваше на красивата природа. Дотолкова беше изчистил мисълта си от грях, че всичко, което видеше, му напомняше за Бога. Като вдигнеше поглед, той дълго гледаше високите планински върхове и синьото небе с плаващи бели облачета. Това му напомняше за величието на Бога, Който е сътворил тази чудна красота... Като се заслушваше в песента на птичките, мислеше за ангелите, които пеели над Витлеем, когато се родил Христос. А сведеше ли поглед, дълго гледаше как нежните горски цветчета люлееха камбанки от полъха на вятъра. Тогава потъваше в размисъл за красотата на райските цветя, които никога не увяхват...

Но след като овчари го откриха, вестта за него се разнесе по села и градове и много хора, жадни за мъдрите му слова, идваха при него. Един ден пристигна малка група мъже от Средец. Между тях се отличаваше млад момък, облечен в скъпа дреха. Златни нишки, втъкани около яката и на ръкавите му, блестяха на слънцето. Обут беше в меки кожени ботушки. На лъскавия колан висеше сребърна ножница, от която се показваше дръжката на нож, украсена със скъпоценни камъни. Като го видя, свети Иван помисли, че е царски син. Всъщност този красив и умен момък беше синът на средецки болярин.

Свети Иван ги посрещна, нагости ги със сланутък, поднесе им бистра вода от извора и започна да ги поучава. Той им говореше, че всеки християнин трябва да украсява душата си с добри дела. Не пропусна да каже, че и най-красивата и скъпа дреха овехтява и като ненужна я захвърлят, а дрехата на душата, която е изтъкана от вяра, честност и доброта, никога не овехтява и с нея човек ще се престави пред Бога. Той не искаше да каже, че вярващите хора трябва да обличат нечисти и скъсани дрехи, но правеше това сравнение, за да се види, че трябва повече да мислим за дрехата на душата си.

Младият момък целият се беше превърнал в слух. Той попиваше всяка дума, казана от светеца. Когато свети Иван привърши и вдигна десница да ги благослови, той откопча скъпия колан, сложи ножницата на земята, събу меките ботушки и каза:

- Отче, приеми ме за твой ученик.

- Бог да благослови новия ти път, чедо - се чу тих отговор.

Когато малката група се готвеше за обратен път, един от тях даде своята груба кожена дреха на момъка и се сбогуваха.

Отдавна свети Иван мислеше да основе манастир, защото много млади мъже желаеха да приемат монашество, но сега разбра, че е дошъл часът за това. И недалеч от пещерата започна строеж на малки дървени къщички, в които се настаниха първите духовни чеда на свети Иван. Той ги наставляваше в монашеския живот, но пак се прибираше в любимата пещера за строг пост и молитва.

Често се виждаше как подпрян на дървена тояжка, поприведен от годините, се изкачваше по стръмнината, прибирайки се в своето отшелническо гнездо. Зимата беше необичайно студена и снеговита. Когато пухкав сняг затрупа урви и скали и натегна на клоните на дърветата, свети Иван обичаше, подпрян на тояжката, да стои при входа на пещерата и да се радва на бялата дреха, с която Бог е покрил света. Снегът му напомняше за чистотата на душата. А неговата душа беше вече чиста като рилския сняг и готова за рая.

Когато снегът започна да се топи и запяха горските потоци, един ден пред пещерата се спря малка сърничка. Тя беше тъжна, защото единият ѝ крак беше счупен и на него имаше открита рана. Горски звяр е правил опит да я изяде. Свети Иван, въпреки и немощен, стана бавно, погали я, превърза раната ѝ и я прибра при себе си. Събираше прясна трева и я хранеше. Тя бързо се възстанови и започна да подскача край него. Застанеше ли на молитва, тя се свиваше до него и го гледаше кротко. Тръгнеше ли за извора, тичаше пред него, връщаше се и пак го изпреварваше. И когато отиваше при братята в манастира, тя не се отделяше от него.

Дойде 18 август 946 г. и през нощта свети Иван почина. Той притвори очи така, както тихо и мирно заспиват ангелите. Светлата му душа отлитна при Бога. Сутринта братята дойдоха да го навестят и като видяха как сърничката, свита до него на предните си крака, рони сълзици, и те заплакаха.