НЕБЕСЕН ЗАКРИЛНИК

Свети Иван Рилски почина като всеки земен човек. Душата му отнесоха ангелите в рая, а тялото му остана в земята, но то не се разруши, както става с всички хора, а остана цяло и благоухаещо. Това е признак на святост. Монасите го поставиха в специален ковчег, изработен изкусно от майстор дърворезбар, и го отнесоха в храма на манастира. И досега то стои вдясно от Царските двери до иконата на Иисус Христос.

Скоро се разнесе славата на свети Иван и отвсякъде започнаха да идват поклонници. Измолваха пред нетленното му тяло, наричано мощи, здраве и спасение за душите си.

Но дойдоха страшни времена. България падна под турско робство. И рилските монаси страдаха от произвола на турските поробители, но надеждата им, че светецът ги за-криля, не угасваше, така както денонощно гореше кандилото над ковчега му.

Много пъти турци идваха и безчинстваха в манастира, но веднъж опасността беше много голяма. Турска потеря на коне бродеше из планината, въоръжена до зъби. Като стигна до манастирската порта, предводителят, облечен в скъпи дрехи и яздещ на най-красивия и силен кон, нареди да спрат. Заудряха грубо с прикладите на пушките си по портата, а монасите вече я бяха залостили и четяха вечерните молитви. Отвориха веднага, изтръпнали от уплаха. Конницата нахлу в двора, зацвилиха коне, турците слязоха и започнаха да оглеждат високите сгради и красивата църква, кацнала като гълъб в средата на двора. Бързо решиха да останат да нощуват. Въпреки че беше Велик пост, поискаха богата вечеря с точена баница и варени кокошки. Монасите слугуваха, а устните им шепнеха молитви към свети Иван за закрила. Вярваха, че той ще ги защити.

След вечерята предводителят им ги събра на съвет и решиха сутринта да се обере храмът, да се поругаят иконите, монасите да се избият, а манастирът да се изгори.

Затиши се, но монасите не притвориха очи за сън. Игуменът нареди да се съберат в храма и пред мощите да се молят на свети Иван. Запалиха само една малка свещица, колкото да могат да четат, за да не се разбере, че храмът е отворен. Така осъмнаха и когато удари клепалото, те бяха готови за утринната молитва.

Изтръпнаха, като видяха, че няколко турци влязоха в пълно въоръжение, въпреки че е забранено да се влиза в Божия дом с оръжие. Личеше, че са ядосани, но и смутени. Един от тях потърси игумена и нареди всички монаси да се явят пред него. Огледа ги и попита има ли други. Игуменът отговори, че има още двама старци, които са тежко болни в килиите си. Отведоха го. Нищо лошо не им стори. Върна се и отново разгледа монасите. След това каза на игумена:

- Снощи насън ми се яви един стар монах с бяла брада и патерица в ръка. Заплаши ме строго и нареди да събера хората си и да напусна манастира.

- Елате тук - плахо му отговори той.

Посочи му иконата на свети Иван. Още като я видя, турчинът се разтрепери.

- Този беше - едва продума.

- Това е свети Иван, който се е подвизавал тука в пост и молитва и основал манастира. Той е светец, ето, тялото му е нетленно.

Турчинът още повече се смути, извади тежка кесия и остави много жълтици в дар. Тихо и мирно потерята се изниза от портата. Монасите се прибраха в храма и изпяха благодарствен канон на свети Иван, който ги спаси от позор и смърт, а манастира от поругание и разорение.

Разнесе се мълвата за чудото, което стана, по цялата страна. Отвсякъде започнаха да идват отрудени и измъчени християни да се поклонят на святото тяло на Рилския светец и да изпросят от Бога по неговите молитви милост и закрила. Той откликваше на молбите им и никого не върна без утеха. Всеки отнасяше в дома си иконичка с неговия лик и я поставяше на домашния иконостас пред горящото кандило.

А монасите оттогава и до днес му пеят: “Радвай се, преподобни отче Иоане, славо и радосте наша!”