БЯЛАТА ПТИЦА

Слънцето клонеше към залез, когато свети Иван тръгна из гората да потърси диви плодове, за да утоли глада си. Възхищаваше се на всяко цветче и тревичка. Мислеше си за величието на Бога, Който е сътворил такава хубост с този див планински край, където човешки поглед почти не прониква. Милостивото му сърце жалеше всяка мравка и охлювче. Тук ще се наведе и обърне бръмбар, който паднал по гръб маха крака за помощ, там ще разгърне листата на бодлив храст, в който се е оплела пъстра пеперуда и ще я освободи да си лети на свобода...

В миг долови жален глас, който проточено заглъхваше и пак се повтаряше. Почуди се и се отправи към гъстите храсти, оплетени в шипки и къпини. След много труд откри чудно хубава бяла птица, която стенеше ранена. На дясното ѝ крило стърчеше забита стрела. Там щеше да си умре. Приближи се, отстрани бодли и тръни и внимателно извади стрелата. Потече алена кръв. Ловци са я простреляли, а кучетата не са могли да я извадят от храсталака.

Отнесе я при пещерата, свари билки, изми раната ѝ и я превърза. Направи ѝ гнездо на най-ниския клон на дървото и я постави в него. Носеше ѝ семена, които в изобилие намираше по храсти и треви, а в една паничка от дърво, която сам издяла, ѝ наливаше вода.

Птицата се успокои. Скоро оздравя и литна надалече, но скоро се върна. Остана да живее там. В ранни зори, когато свети Иван запяваше Великото славословие, тя запяваше с чуден глас. Ангелите небесни се удивляваха. Мястото се превърна в земен рай.

Дойде есен и по високите рилски върхове бързо се застуди. Свети Иван тръгна да си набере гъби. Минавайки през буйния поток, се подхлъзна на един гладък камък и падна във водата. Буйните води едва не го отнесоха. Спаси се, но целият се измокри. От единствената му кожена дреха се стичаше вода. Прибра се, запали огън, посгря се, но студът беше суров и настинката неизбежна. Разболя се тежко. Гореше от температура, кашляше и в тръпки изнемогваше. Съвсем отслабна, стопи се.

Изгрееше ли бледо есенно слънце, той излизаше пред пещерата и посядаше изнемощял. Тогава бялата птица кацваше до него. Радваше се като дете на нейната привързаност.

Но един ден се случи нещо много по-лошо. Неочаквано се чу силно лаене. Голям охранен пес застана пред пещерата и се загледа в светеца. Птицата нададе силен грач и започна да кръжи над него. Кучето я гледаше с изплезен език и не мръдна, въртейки опашка. Скоро се чуха тежки стъпки и въоръжен ловец се спря пред тях. Погледът му беше зъл, защото беше лош човек.

- Кой си ти? - извика грубо.

- Живея в отшелничество - кротко отговори свети Иван.

- Лъжеш. Ти си разбойник и се укриваш тук от преследване.

Светецът го гледаше с топъл поглед, но грубото сърце на ловеца не му позволи да го забележи.

- Дай златото! Кажи къде си го заровил!

И започна немилостиво да го влачи по земята. Свети Иван със сетни сили издържаше насилието, ругатните и побоя.

В този миг птицата закръжи над тях със силен грач. Ловецът насочи лъка, но стрелата не я улучи. После спря поглед на малкото гърненце, пълно със сланутък, и го ритна с крак. То се счупи и зърната се разсипаха. Свети Иван лежеше в пълна изнемога. Устните му едва се мърдаха и шептяха молитва. Ловецът го удари силно по плещите с копие и си тръгна.

Когато се съвзе от побоя и седна пред пещерата, бялата птица долетя и кацна на рамото му. После пак разпери криле, кацна и се сви до коляното му. Той я помилва и заплака. Рилският светец не плачеше за себе си, а за човека, който е образ и подобие Божие, а в своята алчност и жестокост пада по-ниско от животните и дори от зверовете.