Ние отново сме пред подготвителните недели към Великия пост. Нека благодарим на Господа, че ни сподоби да доживеем душеспасително до тия дни! Нека се помолим Господ да ни помогне да се възползваме от тях, според Неговите благи намерения за нас. Впрочем в това отношение не намирам за нужно много да ви говоря. Не за първи път вие сте пред такива дни, не един път сте слушали обяснение на значението на тези дни и упътвания, какво трябва да усвоим от тях. Също не един път вие от собствен опит знаете как се преминават тези дни за духовен възход и как се преминават за духовно погубване. Има ли нужда от дълги наставления? Достатъчно е да се каже: братя и сестри, направете така, както вече знаете, както ви внушава вашата съвест и ви учи вашият опит, но всичко да цели вашето духовно изграждане и спасение на душите ви.
Въпреки всичко не искам да ви лиша макар от най-общи съвети, за ваше ръководство към спасително прекарване на настъпващите дни.
Има болни, които отиват да се лекуват на баня. Те предварително обмислят предстоящото пътуване и грижливо подготвят всичко, което е нужно за по-удобно прекарване на това целебно място и за най-плодотворно използване на определеното за лечение време. Ето и за нас се приближава определеният курс на спасително лечение на нашите души - светият пост. Ние ще участваме в тоя курс: и за да се къпем в слъзните води на покаянието и да приемаме вътрешно многоцелебното лекарство - Тялото и Кръвта на нашия Господ. Ние трябва да се подготвим за този курс и колкото душата е по-високо от тялото, толкова нашата грижа за лечението трябва да бъде по-силна и по-действена, отколкото грижата за лекуващите се в коя да е баня.
На първо време не е нужно да се обременяваме много. Нека се погрижим само да разберем намеренията на майката Църква и по нейните указания да създадем у себе си подготвително настроение. Във време на поста ние ще се трудим за очистване на нашата съвест и за изправление на нашия живот. И понеже успехът на тия трудове зависи от смекчаване на сърцето чрез съкрушаване, то светата Църква отрано ни предразполага към това чувство и с различни средства иска да го възбуди и укрепи в нас. Днес с Притчата за митаря и фарисея тя ни внушава, че най-верният път към съкрушаването е да унищожим в себе си фарисейското самомнение и да утвърдим покайния вик на митаря: “Боже, бъди милостив към мене грешника”. В следващия неделен ден, с притчата за блудния син тя ни учи, че колкото и дълбоко да е падението на кой да е вярващ, ако той се обърне към Господа със съкрушено и смирено сърце, казвайки: “Не съм достоен да се нарека Твой син, направи ме като един от наемниците си, ще бъде приет в обятията на Многомилостивия небесен Отец”. По-нататък, ако ли нечия душа се окаже твърде окаменела и безчувствена, светата Църква желае да я трогне, като ѝ припомни картината на Страшния съд. Ако някой така е свикнал със своето унизително греховно състояние, че е започнал да го счита за свое естествено положение, и не се стреми към нищо по-добро, за такива светата Църква напомня падението на прародителите, за да предизвика в сърцата им скръб по изгубеното и да пробуди ревност за възвръщането му, напомняйки колко велико е било то и как заслужава да жалим за него и всякак да се потрудим, за да го придобием отново.
Ето намеренията на светата Божия църква. Нека вникнем в тях и да постъпваме по съветите на нашата грижлива майка!
На днешния ден и през седмицата ни се предлага урок за митаря и фарисея. Той е кратък: да не се надяваме на нашата праведност, но при цялото ни богатство от добри дела, всичката си надежда за спасение да възлагаме на Божията милост, викайки от дълбочината на душата си: “Боже, бъди милостив към мене грешника!”
Размисляйки за гордия фарисей, не мислете, че делата на правдата, благочестието, благотворителността и строгото въздържание нищо не значат пред Божиите очи. Не. Господ упрекнал фарисея не за делата, а защото той започнал да се хвали с тях, и само на тях възлагал цялата си надежда, забравяйки за греховете, от които, разбира се, не бил чист. Също така, разсъждавайки за митаря, не мислете, че греховете са маловажни пред Господа. Не. Господ похвалил митаря не затова, че той чрез греховете поставил себе си в такова състояние, че не бил достоен дори да погледне небето, а затова, че като довел себе си до това лошо духовно състояние, той скърбял и се съкрушавал, очаквайки да намери спасение единствено в Божията милост, похвалил го за това обръщане от греха към Господа, за смирения дух и сърдечно страдание, в което викал: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!”
Като вземем доброто и от единия и от другия, ние ще получим следния урок: да се трудим и да работим за Господа усърдно, в цялото разнообразие на Неговите заповеди, но надеждата за спасение да възлагаме единствено на Божията милост. Ние никога не ще достигнем до такова състояние, че да бъдем във всичко чисти пред Божиите очи. Ето защо, при всеки наш привиден успех ние трябва да викаме от сърце: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”
Това е урокът. Нека го запечатаме в сърцето си. Ето какво още трябва да направим: да си спомним целия наш живот и да видим какви грехове сме извършили - със слово, с дело и с мисъл. Вероятно ще се намерят такива. И ако е така, всеки от нас би трябвало да вика към Господа: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”
Нека съберем след това всички наши добри дела или ония, които нашето самомнение счита за добри, и да видим много ли са? Колко бихме могли да извършим за една година и колко сме извършили? Можем ли с такъв малък капитал да тръбим: “Не съм като другите човеци”, особено когато беззаконията ни нямат край? Защото много от часовете на денонощията за цялата година са отбелязани като греховни. А съзнавайки това, не можем да не викаме: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”
При това, малкото наши добри дела наистина ли са добри? Върху колко от тях се вижда отблясъкът на Божията слава? Извършвайки тия добри дела, не сме ли търсили да угодим повече на себе си и на другите, отколкото на Бога? А ако е така, то как ги оценяваме и изпадайки в горда самоизмама, говорим дръзко: “Не съм като другите.” Не. Ако насочим върху нашите дела безпристрастното огледало на правосъдието, начертано в Словото Божие, трудно ще повярваме, че нашата съвест не ще ни застави да викаме: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”
Може би между нас няма такива, които в своето самохвалство дръзко и открито да говорят “не съм като другите”, но мисля, че рядко са ония, които са се запазили от чувството на самомнение и самочувствие, когато, в сърцето се раждат мисли, които отдават високо значение на нашите трудове и деятелност от страна на другите. И това чувство на самодоволство е несправедливо. Трябва да чувстваме, и то дълбоко, че ние всъщност няма на какво да се осланяме. Една е нашата опора - Божията милост. А това вътрешно чувство на самохвалство трябва да прогоним от себе си. Един свят подвижник всеки път, когато неговата мисъл му нашепвала: това и това в тебе е добро, подозирайки тук вражеско прелъстяване, отговарял: “Бъди проклет с това твое “добро”. Така постъпвал този свят старец. Толкова повече така трябва да постъпваме и ние, грешните.
В нравствената област няма нищо по-зло от мисълта на самомнението. То направо напада чувството на сърдечно съкрушение и го охлажда. Както огънят не може да бъде заедно с водата, така съкрушението е несъвместимо с чувството за праведност. Както парализата поразява органите на движението, така самочувствието пресича всяко напрежение на силите на доброто. Както сланата погубва прекрасните цветя, така лъжливото самодоволство погубва в нас всяко добро. Братя, изберете доброто и отхвърлете злото!
В църковните песни самодоволният фарисей се сравнява с пътник, който пътува по море с параход, а самоуниженият митар - с пътуващ на обикновена лодка. Но първият бил потопен от бурята на самопревъзнасянето чрез удар в скалата на гордостта, а при втория - дълбоката тишина на самоунижението и тихият повей на покайните въздишки го извели безопасно до пристанището на Божието оправдание. В същите песни фарисеят се сравнява с пътуващ на колесница, а митарят - с пешеходец. Но последният, съединявайки смирението със своето съкрушение, изпреварил първия, чийто път бил препречен от камъните на самохвалството.
Братя, слушайки такива внушения, нека се стремим така да тичаме, та да постигнем. За нас сълзите нека са море, самоунижението - лодка, покайните въздишки - ветрове, а гласът на митаря - всички разпореждания по плаването. Ние непременно ще стигнем до пристанището на Божието милосърдие, ще стъпим бодро на брега на оправданието, където ще вкусим от сладостния покой на съвестта в Божието всеопрощение.
Нека щедрата Божия благост да дари всички ни с това велико благо. Амин.
От днес в светата Църква започва да се служи по т.нар. Постен триод. Чувства се вече полъхът на поста. Трябва да се приготвим да го посрещнем, и то не само него, но най-вече това, за което постът е установен - да се приготвим към покаяние и поправяне на нашия греховен живот. И ето, ние слушаме умилната песен: “Жизнодавче, отвори ми вратата на покаянието!”
Отвори ми вратата на покаянието! А кой ги е затворил? Те са отворени чрез Кръста: стоят и ще стоят отворени за всички хора, докато свят светува, а за всекиго от нас - докато има у нас дихание на живот.
Така, отворени са вратите на Божието милосърдие и кой ще ги затвори? - Но входът в тях е устроен през други врати - вратите на сърдечното страдание и съкрушение. Трябва първо да минем през тях, за да влезем в другите врати. Нека да имаме сърдечно страдание и да се съкрушим и Бог ще ни приеме!
Да се съкрушим, а сърцето не се съкрушава! Да застрадаме - а то не иска да страда! И ето, заключеният в себе си човек чрез окаменяване на сърцето и безсилен да преодолее себе си, вика към милосърдния Бог: “Жизнодавче, отвори ми вратата на покаянието! Господи, Твоята врата винаги е отворена, но моята е заключена и за мене няма изход! Отвори ми вратата на моето окаменено сърце чрез съкрушение, та да изляза към Тебе и да вляза във вратата на Твоето милосърдие!”
Господ обръща внимание на молбата на скърбящия и му дава да разбере как трябва да действа върху себе си, за да се отвори вратата на неговото сърце. Вчера ние пяхме: отвори ми вратата на покаянието, а днес, като отговор, слушаме Притчата за митаря и фарисея. Следващият неделен ден, в отговор на същата песен, ще чуем притчата за Блудния син. По-нататък, със същата цел ще ни бъде припомнена картината на Страшния съд и грехопадението на прародителите. Господ като че ли ни казва: постъпвайте според указанията на истините, които ви се съобщават чрез тези евангелски четива и може би ще стигнете до възможността да се отворят накрая вратите на нашето съкрушено сърце. Той очаква, че както тежкият чук, удряйки върху камъка, го разбива и раздробява, така и тези истини, една от друга по-поразителни, ще съкрушат накрай окаменелостта на нашето сърце, ще изтръгнат от него вопли на разкаяние и ще породят сълзи на умиление.
Братя, нека вникнем в Божиите намерения и да последваме спасителните указания на милосърдния Господ. Той променя сърцето, но и ние трябва да се подбуждаме и принуждаваме поне да не пречим на действието на спасителната Божия благодат в нас.
Днешната притча за митаря и фарисея сочи главното препятствие в нас за съкрушаването на сърцето в чувството на неговата праведност и ни учи, като изгоним това чувство, да се установим в разположението на митаревия дух, та с неговите думи да викаме: “Боже, бъди милостив към нас, грешните!” Господ ни представя двама човека и като че ли ни казва: ето, вижте, при Мене дойдоха тези двама. Единият пристъпи смело, уверен в своята праведност и заслугите си пред Мене и не получи оправдание. А другият не смееше дори да Ме погледне, а само се удряше в гърдите и просеше милост и Аз го оправдах. Постъпвайте и вие така. Хвърлете тая пагубна дреха на самооправданието, облечете дрехата на самоукоряването и ще бъдете помилвани.
Самодоволството и самооправданието - това е най-пагубната измама, в която врагът успява да задържи твърде много, и то не съвсем лоши хора. Тази измама подкосява нозете и спира шествието. Който чувства себе си праведен, каква нужда има да се безпокои и да търси милост? Целта е постигната - човекът е праведен, за какво да се труди? Остава само да се оглежда наоколо, да се гордее, а другите да унижава. Всъщност това значи - чрез самомнението да разруши това, което е постигнал с труд и да погуби себе си. Ето защо в отеческите наставления постоянно се повтарят уроците на смирението и самоунижението и с особена сила се изтъкват укорите срещу самомнението и самопревъзнасянето.
Който иска да разпръсне тази мъгла на измамата, нека да се поучи от фарисея. Вижда се, че последният не е считал за нужно да се крие: той открито изказал това, което е било в душата му и така явил вражеската мрежа, в която сатаната бил омотал неговата бедна душа и я държал в самоизмама.
Не съм като другите. Първата измама! Фарисеят не е имал лошо поведение. Той погледнал към явните грешници и, естествено, намерил себе си по-добър от тях. Но защо е било нужно да гледа към ония, които живеят греховно? Да бе погледнал тези, които живеят добре, би съзрял мнозина, които го превъзхождат по живот и вероятно не би казал пагубните думи: Не съм като другите.
Братя, за нас това е голяма поука. И сега, както и тогава, сатаната си служи с една и съща примка. И сега, както и тогава, той внушава: “Ето виж, този е такъв, онзи е такъв, ти си съвсем друг!” Слуша бедният човек тези измамни думи и наистина започва да мисли, че е добър, замайва се със самомнение и се лишава от Божията милост. Но защо да гледаме ония, които живеят безгрижно? Нека гледаме строгите ревнители на добродетелта и благочестието и ще се просветим с познаване на нашите недостатъци. Или по-добре, не гледай към никого от живите тук: защото, кой е чист? Отминавай всички и запомни само ония образци, на които Словото Божие ни задължава да подражаваме! Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа (I Кор. 11:1; Еф. 5:1), казва свети апостол Павел. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Иоан. 13:15), или: бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), казва Господ. Ето кого трябва да гледаме и с кого да сравняваме нашия живот. С добродетелите на светите Апостоли, с делата на Господа Спасителя, със съвършенствата на Небесния Отец. Поставяйки себе си в тоя ред, кой от нас би се осмелил да помисли: Не съм като другите? Нали, потъвайки в срам и навеждайки очи, по-скоро всеки би извикал от сърце: Боже, бъди милостив? Така, съпоставянето ни с висшите и най-съвършени образци е най-силното и истинско лекарство против самомнението.
По-нататък фарисеят казва: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам (една десета част от своите доходи раздавам на бедните и на Църквата). Ето втората измама - да гледа само делата, скривайки от себе си греховете си, и в делата да гледа само тяхната външна страна, без да обръща внимание на вътрешните чувства и разположения, с които са извършени. Фарисеят постъпвал така и се помрачавал чрез самомнението. Той не разглеждал правилно своите дела и поради това не вървял по правилен път. Аз, казва, направих това и това добро. Но колко случаи е имало, при които не е направил доброто, което е могъл и е бил длъжен да направи и колко случаи е имало, при които е направил зло вместо добро, за това той мълчи, опитвайки се да го скрие и от себе си и от Бога. Бихме казали: “Чакай, фарисеино, припомни си и злото, което си сторил, сложи на едната везна всичкото добро, а на другата - своите лоши дела и виж какво ще стане”. Всеки може да се досети, че ако ти би постъпил така, не би дръзнал да кажеш: “Не съм като другите”. Ако ти добросъвестно би обсъдил, по какви подбуди е извършено това малко добро, за което говориш, т. е. дали не е поради пустославие или поради човекоугодничество ли, не затова ли - да добиеш тежест и да не изгубиш изгодите на своето положение, не затова ли, че такива са били обстоятелствата, и не са ти били по сърце, и изобщо: да угодиш на Бога и неговата слава ли си имал предвид, или себе си и своите интереси? Ако би обсъдил твоето малко добро от тая страна, у тебе не би останало нищо освен боязливият вик: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!” Фарисеят не направил това и попаднал в мрежата на самохвалството и заради самооправданието е получил осъждане от Бога.
И тъй, братя, желаете ли да избегнете опасната самоизмама, поучете се от фарисея, по пътя на противоположностите, избягвайки това, което той е вършил и вършейки това, което той не е направил. Когато врагът пристъпи и започне да тръби в сърцето ви, че вие не сте като другите, че вършите такива добри дела, вземете го със себе си и го поведете при всички ваши лоши дела, запитвайки: “А това кой направи, а това кой, а това кой?” Тогава ще се пробуди изобличителният глас на съвестта и ще заглуши онзи неясен шепот на самохвалството: “Не съм като другите!” Ако ли, въпреки това, сърцето все още се гордее със своето самочувствие, изобличете го с най-строг укор, казвайки: “Макар да е извършено нещо добро, но ти с твоите зли помисли го развали и оскверни ту с пустославие, ту с човекоугодничество, ту с очакване на някакви странични изгоди”. Ако при извършване на някои дела и да не си имал такива чувства, ти сега ги скверниш и отнемаш цялото им достойнство, като се големееш чрез тях. Като изобличим себе си така, ние се лишаваме от всякаква опора за самооправдание и не ще има към кого да се обърнем, освен към застъпничеството на Божията милост, към която нелицемерно ще започнем да викаме: “Боже, бъди милостив към нас грешните!”
О, дано Бог ни помогне да вникнем в тези оправдателни чувства на митаря и да ги усвоим! Струва ми се, че те са така естествени за нас. А в същото време не винаги и не лесно ги срещаме у себе си. И в това трябва да се обучаваме, както и за всяко добро. Да се обучаваме. И ето какъв начин трябва да възприемем за такова обучение: да вникнем у себе си внимателно. У нас има едно истинско огледало на нашите дела - съвестта, но огледало, захвърлено и дори изцапано. Нека го изнесем на открито, да го почистим и проясним чрез словото Божие, като възстановим в него точно текста на всички задължителни за нас думи, дела, чувства и мисли. След това да го поставим пред себе си, т.е. пред нашето съзнание така, че да се оглеждаме право в него, без да се прикриваме с каквото и да е. Понеже без светлина не е възможно да се види нищо, нека осветлим нашата вътрешна постройка със страх Божий, при действието на който всички черти на лицето, т.е. на нашето съзнание, до най-малки подробности, ще се виждат ясно в огледалото на съвестта. Когато се съсредоточим така вътре, несъмнено ще вникнем в чувството на митаря. Не само делата, но и всички лоши мисли, които са излизали и излизат от сърцето, ще се отпечатват на лицето на съзнанието, ще се отразяват в съвестта и ще предизвикват съд чрез действието на Божия страх. И както митарят, застанал далеч, не е смеел да се приближи от страх, не е смеел да погледне към небето от срам, поради изобличение на съвестта се е биел в гърдите, бидейки недоволен от себе си и скърбейки за своето безобразие, така и у нас страхът ще се сменява със срам, срамът с изобличение, изобличението със страдание за нас самите. И понякога ще се роди самомнение и ще се възроди самопревъзнасянето и самооправданието. Защото, поради това че вътрешната деятелност не се прекратява, сърцето ежеминутно кове зло. Но тъкмо затова не ще има минута, когато да не чувстваме подбуда да се бием в гърдите и да викаме: “Боже, бъди милостив!” Блажено състояние, действително привличащо Божията милост и оправдание!
Ние обикновено казваме: “Аз съм грешен, аз съм грешен!” Това е приятно на Бога. Но нека се погрижим, не само езикът да го изговаря, а и сърцето да го чувства. Нека убедим себе си, че чувството на праведност е завой към пътя на погубването, и когато то се появи, да го гоним като най-опасен враг, който дебне, за да открадне от нас най-скъпото ни благо - оправданието пред Бога. За да унищожим подобно изкушение още в началото, нека постъпваме така, че всяко наше дело и намерение да се предшества от чувство за нашата греховност. Милостиня ли даваме, да я даваме с мисълта: аз не съм достоен да получа за нея Божията милост. Постим ли, или упражняваме някоя друга добродетел, трябва да имаме такива мисли: чрез тази добродетел другите увеличават числото на своите достойни за похвала дела, аз пък ще се потрудя за моите грехове. В храма ли ходим, или се молим у дома, нека си казваме: “Ще се потрудя, може би Господ ще се съжали и ще прости греховете ми”. И особено при молитва, обръщайки се към Бога с ум и сърце, трябва да търсим Неговата милост, подобно на свети Пимен, който е казвал: “Аз гледам на себе си като на човек, който е потънал до шия в калта и има само уста да вика: “Боже, помилвай ме!”
Като се устроим така, с Божията благодат ще избегнем измамата на самомнението и ще отстраним главното препятствие за отваряне вратата на сърдечното съкрушение, от която като излезем, несъмнено ще срещнем и вратата на Божието милосърдие. Амин.
Св. Теофан Затворник,
Духовно Огледало,
Славянобългарски манастир
"Св. Вмчк Георги Зограф",
Света Гора, Атон, 2003 г.
