Затова е и казано: “като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците”. А “възкачи се” що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята? Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко. (Ефес. 4:8-10)

Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви. (1Кор.15:17)

Дошла “великата и благословена събота”: Единородният Син Божий, смирил Себе Си дори до смърт кръстна,^[1] и предал Духа Си в ръцете на Отца,^[2] “упокоил плътта, почивал от всички Свои дела”^[3]. Неотдавна Го видяха унизен, а сега Неговият покой е чест.

Но в Иерусалим нямало покой: на някои им го отнемала злобата, на други - тежката, угнетяваща скръб.

Враговете не преставали да преследват разпнатата Истина дори и в гроба, “където я свалили човешките неправди и праведния съд Божий”; ръцете, убили Спасителя, запечатали гроба Му с печат; ожесточената ненавист и неверието оградили целостта на печата със стража^[4].

По това време учениците на Господа и Неговата Пречиста Майка били в голяма скръб. Всичките апостоли, освен ученика, когото Той обичаше,^[5] изоставили Своя Учител, и сега научават от другите за последните дни от Неговия живот - как Той е търпял поругание, как е страдал, как е викал в ужасните кръстни мъки към Своя Отец: “Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?”^[6] Тези разкази раздирали душите им с мъчителни недоумения: Кой ли е бил Той? Ние виждахме Неговите дивни чудеса, които подсказваха божествено всемогъщество; слушахме Неговото слово, изпълнено с непозната сила и необяснима любов, а ето, че Неговите врагове Го победиха и дори Бог, Когото Той наричаше Свой Отец, Го изостави! Той умря с позорна смърт на кръста, “а ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля”.^[7] Горко плачел апостол Петър, който се отрекъл от Оногова, Когото обещал да обича до смърт.^[8] Но несравнимо по-горчиви сълзи проливала Майката на Господа: остър меч^[9] бил пронизал душата ѝ, и от препълненото със скръб сърце се изливала безутешна мъка: “Къде Си, Ти, Сине и Боже мой, благовещение, обещано ми от Гавриил? Той Те наричаше Цар, Син и Бог вишни, а сега Те виждам, сладка моя светлина, разголен и изранен мъртвец.” “Ето моята светлина, надеждата, животът, моят Бог, угаснал на кръста. Отсега радостта никога няма да ме докосне - залязоха в гроба радостта и светлината ми; ала няма да Го оставя..., - тук ще умра и ще се погреба с Него!” Като слушал воплите и стенанията на Своята Майка, Богочовекът тайнствено и говорел в сърцето ѝ от гроба: “О, как можа да се укрие от теб бездната от щедрости?! Като исках да спася Моето творение, Аз доброволно умрях, но като Бог на небето и земята, ще възкръсна и теб ще възвелича.”^[10]

Така, някои с тъга, а други със злорадство гледали мълчащия, запечатан и обкръжен със стража гроб на Изкупителя. Но онова, което ставало по същото време зад дверите на живоносния гроб, било скрито от света. Тук се покояло само пречистото Тяло на Господа; с обожествената Своя душа Той слязъл “в бездната”^[11] в самата крепост на исконния човекоубиец^[12], където открай време се измъчвали душите на земнородните, лишени от райското блаженство заради греха на прародителите. “Христос - казва свети апостол Петър, - за да ни заведе при Бога, веднъж пострада зарад греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва на духовете, които бяха в тъмница.”^[13] “Обожествената Христова душа слиза в ада заради това да изгрее светлина и за седящите под земята в мрак и смъртна сянка, тъй както за живеещите на земята просияло Слънцето на правдата; та както на онези на земята, така и на онези, които са в ада, Христос да благовести мира, освобождение на пленените, за слепите прозрение, и за повярвалите да стане виновник за вечното спасение, а за невярващите - изобличител на неверието им.” (Свети Иоан Дамаскин).

Дошъл Христовият ден (Иоан. 8:56) за онези, които отдалеч, преди хилядолетия и векове, само го предвиждали, забулен в сянката на предобрази и пророчества. И ето че с проповед на Евангелието (св.Климент Александрийски) и с прошка на греховете (св.Ириней) Господ слиза в ада. С възторга на неописуема радост сонмът праотци и пророци посреща Господа. Тук, зад мрачните стени на “унилия ад” (свети Григорий Богослов), Спасителят “вижда Адам, облят в сълзи, вижда Авел, покрит с кръв като с багреница; вижда Ной, украсен с праведност; вижда Сим и Иафет, украсени с почтителност към баща си; вижда Авраам, увенчан с всякакви добродетели; вижда Лот, който се подвизава с гостоприемство; вижда Исаак, процъфтял в постоянство; вижда Иаков, който сияе с търпението си; вижда Иов като борец, приготвен за борба; вижда Финеес, въоръжен с копие; вижда Моисей, посветен от Божиите пръсти. Приближава се до Навин, обкръжен с войнство; пристъпва към Самуил, а той блести с царско помазване; отива при Давид, а той е погребан с Псалтира; пристъпва към Елисей, облечен с кожух. Исайя с радост показва главата, която му е отрязана с трион. Иона се прославя със спасението на Ненивитяните. Иеремия е помазан с тинята от ямата. Светозарни са очите на Иезекиила от страшните видения. По нозете на Даниила са още пресни лъвските целувки. Телата на онези, които били в пещта, светят от огъня. Дружината на Макавеите е обкръжена с оръдията за мъчение. Главата на Кръстителя сияе от посичането. Вижда и светите жени, които по нищо не отстъпват на мъжете: вижда Сара, сияеща с вярата на Авраам; вижда Ребека, процъфтяла с благотворната помощ при кладенеца; вижда Рахил, сияеща в целомъдрието на брака; вижда майката на възпротивилите се срещу мъчителя, обградена със седемте си сина; вижда всеки праведник, поглежда всеки пророк и проповядва: “Ето Ме!” (свети Ефрем Сирин).

Адът “се разтреперал при срещата”^[14] с втория Адам^[15], Чиито рани откривали всемогъществото Му и “загинал от страшния взор”^[16]. Съкрушили се “вечните затвори” на ада^[17]. Приключило властването на смъртта и дявола:^[18] “Светият, Истинният, Оня, Който има ключа Давидов”^[19] открил за вярващите заключените от греховете на прародителите двери на рая и съпроводен от сонма на изкупените, влязъл в самото небе.^[20] “Изкупени са всички праведници, които смъртта била погълнала, след което всеки праведник казал: “Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” Нас ни изкупи Първопобедителят.” (Свети Кирил Иерусалимски).

Изминали две денонощия от деня на смъртта на Господ Иисус на Голгота... Чувството на неспокойна злоба още по-силно се раздвижило в душите на богоубийците, които добре помнели предсказанието на Спасителя за възкресение в третия ден;^[21] а пък в душите на Христовите ученици неговата заря запалвала лъча на смътна надежда, че силата на Божественото всемогъщество ще се прояви над техния умрял и погребан Учител.^[22] Само воините, поставени на стража, стояли равнодушно, чужди на всякаква злоба и надежда край гроба, където била погребана Надеждата на цялото творение.^[23]

В безмълвието на съвсем ранното утро, сред всеобщия покой на природата, “истината изникнала от земята”,^[24] Богочовекът възкръснал “от запечатания гроб”^[25] (свети Исидор Пелусиот), както лежали върху него печатите и камъкът (свети Иоан Златоуст). Нямало свидетели на това най-велико, още невиждано на света чудо, но те и не са нужни: цялата последвала история на Христовата Църква е неопровержим и постоянен свидетел на истината на Възкресението.

Воините, които охранявали гроба, станали очевидци на събитията, които последвали след Възкресението на Господа, което Нему е било угодно да облече в свещена тайна. Те спокойно стоели под сенките на маслиновите дървета, като внимателно се вглеждали в заобикалящата ги предутринна мъгла. Те изведнъж почувствали как земята се разлюляла и като мълнии, които разсичат въздуха, заблестяла необикновена светлина. Това бил Ангел Божий, който слязъл от небето, пристъпил към гроба, отвалил камъка и седнал върху него.^[26] Така “печатът, сложен от неверието върху хладния гроб на Господа, се разтопил от огъня на Божеството, скрито там; тежкият камък на съблазънта, който го покривал, паднал и поразил само юдейското твърдоглавие и елинското високоумие.” (Филарет, Митрополит Московски). Със светлината на появяването си Ангелът довел воините до ужас: “и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви”.^[27] Земната стража край гроба на възкръсналия Господ приключила и отстъпила място на небесната - светоносния вестител на всерадостното възкресение.

Христос възкресъл! - и за цялото мироздание започнала истинска пролет, светлото, радостно утро на новия живот. Възкресението на Господа Иисуса е и първата истинска победа на живота над смъртта; дори и по-рано да ги е имало, те са били непълни, временни, след които смъртта отново утвърждавала своето истинско владичество над живота. Природа се борела със смъртта, според Божията заповед,^[28] като извиквала на мястото на угасналия живот нов. Но за какво? За да изчезне отново, сменен с друг, който на свой ред се заменял от трети и т. н. Затова животът на природата не е нещо повече от пъстър, ярък покров на непрекъснато разлагащия се труп, изтъкан от множество мимолетни смъртни животи. Със смъртта са се борили и героите на човешката мисъл, великите мъдреци на Изтока и Запада, но те не могли да я победят. Техен жребий, както и на другите хора, била смъртта, след която те не възкръсвали. Безсилни пред смъртта са били и хората с велика нравствена мощ - например ветхозаветните праведници: заедно със злодеите смъртта сваляла и тях в мрачния шеол или в преизподнята.

Окончателна победа над смъртта и не можела да бъде удържана, докато не се унищожи нейният източник в света - грехът, внесъл раздвоението в него. Чрез страстите грехът свързал човешкия дух и нарушил правилното взаимоотношение между него и тялото, което от послушно оръдие за дейността на богоподобния човешки дух, благодарение на греха се превърнало в непреодолимо препятствие по пътя към нравственото съвършенство. Борбата с греха без Христа е невъзможна за човека, тя само го довежда до осъзнаване на своето безсилие, изтръгвайки от душата му скръбен вопъл: “Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”^[29]

Но ето че в света, победен от греха и неразделно свързан чрез него със смъртта,^[30] “когато се изпълни времето”^[31] се явил, заради неговото спасение Богочовекът Иисус Христос, изцяло изпълнил чрез Своя живот Божията воля. Целият Негов земен живот бил свободен и доброволен подвиг на самоунижението, предприет, заради извършването на поръчаното Му от Отца дело.^[32] Подвигоположникът на нашето спасение бил “изкушен като нас във всичко, освен в грях”.^[33] Заради това смъртта, както и нейният княз, в Него нямал нищо свое;^[34] Той ги победил. Те били безсилни пред безпределната нравствено свободна духовна сила в Христа и Господ Иисус възкръснал като дух, навеки въплътен, съединил с плътта вътрешното душевно същество и всичките положителни страни на телесното битие без неговите външни ограничения. Смъртта нямала власт не само над духа Христов, но и над Неговото тяло - “не ще дадеш на Твоя светия да види тление”.^[35] “Чрез Душата на Бога е разрушена силата на смъртта, извършено е и благовестено на душите възкресение от ада, а чрез Христовото тяло е приведено в бездействие тлението и от гроба се е явило нетлението.” (Свети Атанасий Александрийски). Като Син Човечески, послушен на Своя Отец до кръстна смърт, Господ Иисус Христос възкресъл “чрез славата на Отца”,^[36] чрез действието на Неговото всемогъщество,^[37] и като Син Божий, предвечно Слово, Сам върнал Своята обожествена душа в прославеното тяло.^[38]

Възкресението, вечният живот на Господа Иисуса като Богочовек, увенчава и Неговия подвиг като Месия - Спасител на света.

То преродило апостолите, превръщайки боязливите рибари в самоотвержени Христови проповедници пренесли словото на благовестието, според заповедта на Учитела, от Иерусалим “до край-земя”^[39] Когато пратениците на първосвещениците и стареите на народа заловили Господа в Гетсиманската градина, учениците се разбягали; като овци без пастир^[40] те се разпръснали в отчаяние и ужас и дори камъкът на вярата, свети апостол Петър^[41] “се разлюлял като лист от вятъра от нищо незначещите думи на слугинята.” (Филарет, митрополит Московски.) Те очаквали, че Месията ще разкрие видимо своето славно израилско царство на земята. Но кръстът разрушил тези надежди, разбил техните теократски мечти. В очите на Христовите ученици, както и на всичките хора по онова време, кръстът бил най-ужасното и позорното нещо от всичко, което човекът можел да изпита през живота си; той бил знак на такова страшно проклятие, че Самият техен Учител тъгувал и скърбял пред тях до кървава пот. Голгота с нейните мъчения затъмнила в душите на апостолите вярата в Христа като Месия, като им оставила вярата в Него като “пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ”^[42]. Но Христос възкръснал и кръстът засиял в очите им със светлината на неувяхващата слава; раните проявили божественото всемогъщество и гробът станал люлка на неразрушимата вяра, че смъртта е победена, че има вечен живот. С проповедта за разпънатия и възкръснал Христос те ще тръгнат по света, претърпявайки гонения и лишения. Колко наистина трънлив е бил пътят на Христовите благовестници по света, описва апостолът на езичниците: “Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност... от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост на студ и голота.”^[43] Какво ги е поддържало в тези изпитания, превръщайки най-големите скърби в радост, поруганието в чест?^[44] Те живеели с вярата, че “Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси (и тях) чрез Иисуса.”^[45] И със силата на тази вяра те победили света, привели в подножието на кръста и онези, на които “словото за кръста”^[46] изглеждало съблазън и безумство.^[47]

Те разбрали, че само във възкръсналия Христос могат да намерят удовлетворение най-висшите търсения на човешкия дух. Хората са изнурени от греха и жадуват за истина, но Христос е именно “предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдание”.^[48] Хората се измъчват под безотрадното иго на закона и жадуват благодатната свобода - като умъртви чрез Своята смърт рожбата на закона, греха,^[49] и като го победи със Своето възкресение,^[50] Господ Иисус Христос откри на Своите последователи пътя към истинската свобода^[51] и замени тежкото, непоносимо иго на суровия закон с благото и леко бреме на Своето учение.^[52] Хората се боят от смъртта, но Христос “възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък”.^[53] Със Своето възкресение Господ Иисус Христос отваря за човека дверите на толкова жадуваното от човека безсмъртие. За него вече смъртта не може да бъде страшна, ако той вярва в Христа и усвоява чрез вярата си Неговата праведност, Неговия вечен живот, Неговия дух;^[54] ако той живее в Христа, то и ще бъде жив с Него,^[55] ще опази не само душата си, но и тялото. Със Своето възкресение Христос прославил Своето човешко естество и заедно с това придобил надежда за прослава на цялото човешко естество. Там, където отвека пребивавал и пребивава като Бог, Той влязъл като Богочовек с душа и тяло. Затова във възкресението на Богочовека имаме сигурното свидетелство, че и ние ще възкръснем и при това непременно с тялото. Няма да питаме - как ще стане това? Щом Господ Своята вяра в самото Негово лице хвърлена в гроба и свален в ада, възкресил, възвел, възцарил, то не можем да се съмняваме, че и нашата вяра във възкресението чрез Него Той ще оправдае. Иначе християните биха били най-окаяни от всички човеци на земята;^[56] християнинът е временен гост, странник и пришълец на земята, когото неизбежно съпровождат злоба и ненавист от страна на болшинството обкръжаващи. Страданията в неговия живот са също така неизбежни, както и в живота на Спасителя.^[57] Но Христос възкръсна и с това основа нашата надежда по-надълбоко от настоящия свят и я въздигна по-високо от земята: “но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов дух.”^[58]

Не един човек е обременен от греха и жадува безсмъртие: смътното и неясно тежнение към спасението от ада и стремежа към безсмъртие е заложено в цялата природа; тя, отклонена от истинския път на развитие чрез грехопадението на човека, страда и се измъчва,^[59] очаквайки онзи велик ден, когато “най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта”^[60] когато възкръсналият Син Човечески “ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички”.^[61] Тогава ще дойде царството на славата, достъпът до което Христос със слава отвори за целия свят.