“Господ, отивайки на доброволни страдания, казваше на Апостолите по пътя: ето, възлизаме в Иерусалим и Син Човеческий ще бъде предаден на разпятие (Мат. 20:18). Врочем елате да Го придружаваме и да се разпънем за житейските удоволствия заради Него”. Така светата Църква ни кани да съпътстваме, да страдаме и да се съразпънем с Господа в тези дни, посветени на спомена за Неговите божествени страдания и смърт. Като послушни чеда, ние чухме тоя майчински призив и тръгнахме по указания от нея път на придружаване на Господа. И сега на мене ми предстои не да ви убеждавам в послушание, а утешавайки се с вашето послушание, да ви пожелая само по-пълно и по-съвършено да доведете докрай започнатото. И наистина, ако някой от вас запита: “Ето, Църквата ни зове да придружаваме Господа, Който отива на доброволни страдания, как да направим това” - то нищо не бих могъл да им отговоря, освен: “Каквото и да правите, правете го както трябва и ще придружавате Господа”.
Ето, ние постим, посещаваме светия храм, молим се и у дома, прекарваме известно време само със себе си, наложили сме си някои благочестиви занимания. Нека продължаваме така. Постът до степен, тялото да чувства лишението от пълното доволство в храна и питие, съсредоточеният молитвен труд, избягване на обикновените несериозни отношения с другите, принуждаване на себе си към душеспасителни занимания и др., свързани с изпълняване на говеенето, са първата стъпка в нашето придружаване на Господа към разпятието. Нужно е само да поемем тая тежест драговолно, без себежалене. Всеки човек обича живота. Малък недостиг в храната и лишаване от сън или по-голямо затруднение и умора и се раздава викът на плътта и на него се струва, че се извършва покушение срещу живота му. Който, без да обръща внимание на тоя вик, на тая като че ли раздяла с живота, не само не се подаде на себежаленето, а напротив, принуждава себе си към посочените трудове, той всеки път, когато върши това, прави крачка след Господа. И трябва да кажем, че само такъв Го и придружава. Това така ли е с нас? Ако е така, ние сме на правилен път. Ако не е така, нека се погрижим да прибавим към труда, който все пак извършваме, това строго отнасяне към изискванията на плътта, заради Господа. Така ние ще принесем на Господа в жертва нашето животолюбие, или ще съразпънем с Него нашата плът, подражавайки, макар и слабо, на Неговия подвиг в Гетсиманската градина.
Като започнем така, нека принудим себе си да се придвижим още по-близо до Господа в шествието след Него. Искам да кажа: отрудвайки плътта, нека отрудим и душата. Макар тялото и душата да съставят един човек, но, както знаете, често тялото върши едно, а душата друго. Нека ги приведем в съгласие с поетите вече от нас трудове. Като постим телесно, нека заставим и душата да пости: да отсичаме пожеланията, да потушаваме възникналите порочни движения - гняв, осъждане, гордост, корист, неотстъпчивост и пр. Отрудвайки тялото с молитва в храма или у дома, да се потрудим и духом благоговейно да стоим пред лицето на Господа в сърцето си, с внимание към онова, което се пее и чете. Като избягваме житейската мълва и се уединяваме телом, нека прибавим към това неразсеяност на ума и съсредоточаване в себе си. Като заставяме тялото да бодърства, да възбудим бодростта и на духа, или живото устремяване на усърдието ни към Господа. Като принуждаваме себе си към духовни занимания, да принудим и душата си да има желание към тях, защото тя винаги може да се хвали с тях. Когато направим това, с него ще обвържем душата. И тя, която е обикнала свободата в движенията и действията, като усети наложените ѝ ограничения, ще започне да страда като в неволя и да надава вик на недоволство. Въпреки това не бива да отслабваме самопринуждението. Така ние ще се оприличим на Господа, когато Го повели вързан на съд и ще застанем още по-близо до Него в придружаването към доброволните страдания. Съвместният труд на тялото и душата е същото, както стъпването ту на единия, ту на другия крак, и представлява най-благоуспешно шествие след Господа.
Да пристъпим още по-близо. Да застанем пред съда, подобно на Господа. Вие вече сте намислили да сторите това. Разбирам вашето говеене с цел да се приобщите със светите Христови Тайни. Към най-достойно причастяване се приготвяваме чрез очистване на нашите души от всички грехове в покаянието. А ето какво е нужно: да прегледаме нашия живот и да го сравним с евангелските заповеди, да отхвърлим всичко, което е несъобразно с тях, да осъзнаем нашата виновност в това и да осъдим себе си без самооправдание, да се съкрушим сърдечно и да оплачем всичко, с което сме оскърбили Господа, да се изповядаме откровено за всичко, с твърдо намерение да не се подаваме повече на греховни увлечения. Който извърши това по съответния начин, той ще се оприличи на Господа, когато Го водили за съд и осъждане при Ана и Каяфа, от там при Пилат, от Пилата при Ирод, от него пак при Пилат. Разликата е в това, че Господ Иисус съдили и поругавали несправедливо, а ние ще осъдим и съкрушим себе си справедливо. Но както Господ Иисус е осъден несправедливо за наше оправдание, така и нашето справедливо самоосъждане ще ни бъде за оправдание, чрез невинното осъждане на Господа.
Искате ли накрая да пристъпим при самия Иисус и да вървим с Него към Неговото доброволно страдание - като че ли стъпка по стъпка? Ето какво трябва да направим: да преминем с дълбоко размишление целия кръстен път на Господа, да възприемем Неговото страдание с чувство, доколкото това е по силите на нашето естество, и да Му състрадаваме сърдечно. Да започнем с молитвата на Господа в Гетсиманската градина, в скръб и изнемога до кървава пот, да вървим с вързания Христа по стръмнини и долове до двора на първосвещениците. Да останем с Него при несправедливите обвинения против Него, при подигравките и осмиванията на слугите, при отричането на апостол Петър. Да отидем след Него при Пилат, от Пилат при Ирод и обратно. Да чуем виковете на тълпата, яростта на съдиите и несправедливата присъда. Да понесем с Него кръста към Голгота - тежък до падане под него, при шума на заслепения народ и жлъчните разговори на тържествуващите старейшини. Да пренесем върху себе си приковаването към кръста, когато в живата плът са забивали гвоздеи, издигането на кръста, което е разпъвало раните и причинявало страдания, плача на приближените и сред тях съкрушената Майка на Господа, насмешките на неразумните, крайното изтощение до жажда и навеждането на главата с предаване на духа. Да преминем всичко това мислено и да го възпроизведем по-живо у себе си; да възбудим у себе си съчувствие към тия страдания и така искрено да ги изживеем, като че ли ние самите страдаме и сме наранявани. И ще се оприличим на жените, които, вървейки след Иисуса, понесъл кръста, плакали. Така, стъпка по стъпка, ще се приближаваме все по-близо и по-близо до Христа Господа, Който отива на доброволни страдания и ще Го придружаваме. Започнали с телесни трудове, да преминем от тях към духовни подвизи. А заедно с едните и другите нека извършим самоизпитание, в покаяние да оплачем и да поправим лошото, за да се причастим достойно с Христовите Тайни. А накрая, с дълбоко размишление върху страданията на Господа Иисуса да Му съчувстваме и състрадаваме. Но само това ли? Не забелязвате ли, че с това пътят не може да бъде завършен? Така само придружихме Господа Иисуса, Който отива на смърт. Но трябва не само да Го придружим, а и да се съразпънем с Него. Как ще стане това? Когато тръгнем по пътя на истинския християнски живот и на дело започнем да изпълняваме Христовите заповеди, тогава ежеминутно ще разпъваме себе си заради Господа или спасително ще се съразпъваме с Христа Спасителя. Всичко посочено по-рано е само приготовление към това. В страданията на Христа Господа и в състраданието към Него ние имаме подбуда към християнски добродетелен живот, в душевно-телесните подвизи получаваме помощ за него, в покаянието и причастяването слагаме неговото начало и получаваме сили. Като сме извършили всичко, сега остава да започнем на дело да живеем наистина по християнски. А как и защо тоя живот е съразпятие с Господа Иисуса, ще разберете своевременно. Сами ще почувствате как, при изпълнение на християнските добродетели, ту ръцете и нозете се пригвоздяват, ту сърцето се поразява, ту главата се увенчава с трънен венец, ту цялото тяло на нашето естество се покрива с рани. Няма да пояснявам как става това. Вие сами знаете или ще узнаете. Ще завърша моето слово с искрено пожелание към вас: Господ да ви благослови, не само да Го придружавате, но и да се съразпънете с Него, защото няма друг път към спасение. Амин.
Св. Теофан Затворник,
Духовно Огледало,
Славянобългарски манастир
"Св. Вмчк Георги Зограф",
Света Гора, Атон, 2003 г.