Нашият Господ Иисус Христос е казал: който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Марк. 8:35). Тези думи трябва дълбоко да запечатат в сърцето си ония, които, след като са постили, покаяли се и са се причастили със светите Христови Тайни, са встъпили в борба със себе си, със своите страсти и с греха, който живее в тях. Знайте, борци Христови, че когато сами себе си побеждавате, когато сами на себе си причинявате труд, болки и скръб, не вършите никакво зло срещу себе си, а устройвате вашето спасение, не губите, а придобивате.

За да ви бъде това по-ясно и за да не отслабва вашето мъжество в борбата със себе си, ще ви поясня по какъв начин, когато губим себе си, ние не се погубваме, а се спасяваме.

Вие ще разберете това, когато си припомните какво е станало с нас при падението. Тогава се е положила основата на този загадъчен начин на нашето действане по отношение на самите нас. Свети Макарий Египетски в своите беседи често се спира на този предмет и с разни сравнения се старае да го доближи до нашето разбиране. Той казва, че в своето първоначално състояние човек е бил чист, съвършен и украсен с всички добродетели - със страх Божий, вяра, кротост, смирение, милосърдие, въздържание, чистота, безкористие, братолюбие, с една дума: с всички съвършенства, в които е блестял в него Божият образ и подобие. Но когато послушал внушението на лукавия и престъпил заповедта, тогава в него влязъл друг човек, във всичко противоположен на първия, който, съразтваряйки се с него, го закрил, притеснил и задушил със себе си, като че ли член се наложил на член, глава върху глава, гърди върху гърди, ръце върху ръце и пр., всеки член върху съответния член: така че първият човек се изгубил, а се изявил само този нов човек, във всичко, така да се каже, противоположен на първия - нечист, горд, злобен, користолюбив, завистлив, невъздържан, порочен, изпълнен с всяка нечистота и неправда.

Така човекът станал двоен. Сам по себе си човекът има човешко естество, както е излязло от ръцете на Твореца. А това, което е придошло, нечистото и порочното, не е човекът, а е само призрак на човек, но действа умъртвително по отношение на истинския човек. Струва ми се, че ние самите, нашата личност, би трябвало да стоим на страната на истинския, на първоначалния човек. Но не се знае какво е станало с нас, ние сме го изоставили и сме взели страната на придошлия порочен човек, и то дотолкова, че само него считаме за себе си. Поради това става така, че от каквато и страст да бъде овладян човек, той държи за нея като за себе си. Нему и на ум не идва, че тук той действа не за себе си, а за някого другиго против себе си. Например, когато някой се разгневи и по внушение на гнева се нахвърли против някого, той чувства, че това е той, че себе си иска да защити, когато нито гневът, нито каква да е друга страст - това не сме ние и не принадлежи към природата на човека. Всичко това е придошло, чуждо, враждебно на нас, което ни погубва.

Ето тоя порочен човек, чужд нам и придошъл, когото обаче поради съблазън ние считаме за нещо свое, за наша душа, Господ заповядва да погубим и умъртвим, ако иска някой да спаси душата си, оная душа, която е притеснена, затворена и задушена от този друг човек, от тази друга порочна душа. И наистина така става. Така ще бъде и с нас. Защото, ако ние започнем на дело да постъпваме така, да започнем да погубваме душата си, т.е. порочната душа, като следствие на това ще се получи, че истинският човек в нас ще се освободи от гнета на придошлия човек и ще заживее свойствения нему духовен живот. А придошлият човек, който живее призрачно, ще изчезне от нас и в цялото ни същество ще настане истински живот, който произлиза, както виждате, от самоумъртвяването ни и самопогубването.

Предполагам, че ви стана ясно какво значи да погубим душата си, за да я спасим, и защо това спасение не може да се устрои иначе освен чрез погубване на себе си, т.е. на порочния човек в нас. Но трябва да ви бъде ясно още и това, че в духовния живот главното и начално наше действие трябва да се състои в това, да се разделим с придошлия в нас порочен човек, да го отблъснем от себе си, да съзнаем, че това не само не сме ние, но че той е и наш враг, който ни погубва. Както в нашите обикновени отношения не започваме да действаме срещу когото и да било, ако не скъсаме дружбата си с него и не съзнаем неговата враждебност към нас, така и в нашия духовен живот, докато не скъсаме дружбата си със страстите и не съзнаем тяхната враждебност към нас, не ще започнем да действаме срещу тях. Ако не започнем да действаме против тях, няма и да ги умъртвим. А ако ние не ги умъртвим, те ще умъртвят нас. И така, ние трябва да се раздвоим. Да поставим себе си на една страна, а порочния човек да отблъснем на друга. Да го поставим срещу себе си и да започнем с него борба, та отсичайки в него член след член, накрая съвсем да го убием и изхвърлим вън от себе си и да останем чисти и съвършени, както иска Господ и както Той ни е създал.

Напомням ви, че раздвоението трябваше да стане във вас именно чрез силата и действието на покаянието. Защото какво е покаяние? - Човек започва да се гнуси от всичко нечисто и греховно и желаейки да се избави и очисти от него, твърдо решава да посвети живота си на доброто, да живее съгласно заповедите на словото Божие, да не отстъпва в нищо на страстите и да не се подава повече на техните увлечения. Ето какво е покаянието! То е оня вътрешен поврат, чрез който човек се раздвоява вътре в себе си съзнателно и свободно, преминавайки от страстите на страната на светостта и правдата.

Така раздвоението във вас вече е станало. Внимавайте да не се сдружите отново. Защото, щом се сдружите, ще се спре духовният напредък. А той сега е главното наше дело, в него е нашият живот. Поради това трябва постоянно да подновяваме и оживяваме първоначалното раздвоение със страстите, да подсилваме омразата към тях. Макар и отблъснат, порочният човек е още жив и ще ни привлича към себе си със съблазън и заплашване. Ние трябва да стоим на своя пост, без да влизаме в каквото и да е съгласие с него и винаги предразполагайки себе си към противното на онова, което той ни внушава. Той ще ни влече например към похоти, но ние трябва с усилия да се стремим към чистота. Той ще разпалва у нас гняв, но ние трябва да запазим нашата кротост. Той ще ни внушава гордост и пустославие, ние обаче трябва да се учим на смирение. И така във всичко. Да се противим на злото и да се принуждаваме към добро. И както това е наша главна работа в процеса на духовния напредък, така то е и главно условие за нашия успех и за нашето вътрешно умиротворяване. С такъв труд над себе си ние ще постигнем това, че порочният човек все повече и повече ще слабее не само като не получава храна и удовлетворение, но бидейки постоянно поразяван. А духовният човек все повече и повече ще крепне, докато другият съвсем умре и остане само този последният.

Само това исках да ви поясня днес, та когато сатаната започне да ви съблазнява със сладки думи: “Защо се мъчите и лишавайки се от всичко, погубвате себе си”, вие, въодушевявайки се с мъжество, да му отговорите: “Ние не себе си мъчим, а тебе, не себе си погубваме, а тебе поразяваме в главата, наш враг, ласкател и губител, и да продължите безжалостната към себе си борба със страстите, без да отстъпвате в нищо и без да им давате отдих от непрестанно противене срещу тях и непрестанно поразяване

В заключение ще прибавя моето искрено благопожелание, да умъртвите земните си членове, сиреч пороците : блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието; отхвърлете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си (Кол. 3:5, 8). Така вие ще съблечете ветхия човек заедно с делата му и ще се облечете в новия (9). И към вас могат да се отнесат думите на Апостола: умряхте - но така, че преминахте от смърт в живот (1 Иоан 3:14), и този живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3).

Нека това стане, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Който чрез Своята смърт ни оживи и в нашето самоумъртвяване възражда и утвърждава в нас Своя живот. Амин.

Ония, които служат на страстите, галят ги като малки деца. Но и към ония, които са започнали борба с тях, врагът често пристъпя с ласкателни думи да пожалят себе си и да не ги поразяват с такава жестокост и безпощадност. Ако овладените от страстите биха съзнали какви мъчители са те, веднага биха ги отхвърлили от себе си като адски изчадия. Но и вие, борци против страстите, не унивайте и не обръщайте внимание на техните ласкателни думи, като знаете, че те желаят да отворят ада под нозете ви и да ви хвърлят там. Защото, чуйте какво казва за тях свети апостол Павел: а кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава. И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение. Заради тия пороци Божият гняв иде върху синовете на непослушанието... Отхвърлете от себе си също: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си (Кол. 3:4-8). Това кратко наставление може да изразим така: Господ ще дойде да съди живи и мъртви и ще осъди всички, чиито сърца се окажат, че са изпълнени с лъжа, измама, завист, кражба и други страсти. Нека разпалим нашето усърдие да се очистим от тези страсти.

Нека обърнем внимание на това внушение и да не отслабваме в борбата със страстите. Адът на порочните очаква. За отстъпки на страстите ние вечно ще се мъчим. Аз искам да прибавя, че самите страсти са ад и порочният вече предвкусва адските мъчения.

Има хора, които не вярват, че ще има в отвъдния свят страдания за грешниците. Такива хора се заблуждават опасно и пагубно. Но нека така да е, ще кажем, както вие твърдите! Но въпреки това, вие не можете да отричате, че след раздялата с тялото душата остава жива, чувстваща и съзнаваща себе си и че страстите, на които е служила тук, остават в нея и преминават с нея в оня живот. Ако е така, само това е достатъчно, за да се създаде най-мъчителният ад. Страстите, с които душата е живяла тук, не намирайки удовлетворение за себе си там, ще я изгарят и разяждат, като огън, ще я терзаят с непрекъснати, най-отегчителни мъчения.

Страстите не са някаква лека мисъл или желание, които се явяват и изчезват, без да оставят следа. Не, това са вътрешни и силни влечения на порочното сърце. Те навлизат дълбоко в естеството на душата и чрез дълго властване над нея, се съразтварят с нея и се свързват така, че не бихме могли да ги изхвърлим и премахнем така лесно, както лесно се изхвърля боклук или се изчиства прах. Но понеже те не са свойствени на душата, а влизат в нея вследствие на нашата любов към греха, именно поради тази несвойственост те ще терзаят и измъчват душата. Това е същото, както, когато човек вземе отрова: тя гори и терзае тялото, защото е чужда на неговото естество. Или същото, както, ако някой би погълнал змия в стомаха си и тя започне да гризе неговата вътрешност. Така и страстите, приети вътре в душата, като змии и отрова, ще я гризат и терзаят. Тогава тя ще иска да ги изхвърли от себе си, но не ще може, защото ги е сродила и сраснала със себе си, а тогава тя не ще има спасителните средства за изцеление, които се предлагат тук от светата Църква в покаянието и изповедта. По такъв начин тя ще бъде измъчвана от тях непрекъснато и нетърпимо, носейки вътре в себе си адския огън вечно изгарящ и неугасим.

Да си послужим и с друго сравнение. Представете си, че някой се нахрани със силно осолена риба. Такъв би изпитвал силно вътрешно мъчително изгаряне, ако няма с какво да утоли своята жажда. Кой го изгаря и мъчи? Отвън никой. Той носи в самия себе си този мъчителен огън. Няма с какво да утоли своята жажда и тя го измъчва. Така и страстите са вътрешни изгарящи жадувания, разпалени желания на греховната душа. Тук на земята, когато ги удовлетворим, те временно се успокояват и мълчат. Но после отново със сила искат удовлетворение и безпокоят, докато наново бъдат наситени. В другия живот с нищо не можем да ги удовлетворим, защото всичките им обекти са земни. Тези обекти остават тук, а страстите в душата преминават с нея отвъд и ще жадуват за удовлетворение. Ще жадуват и ще я измъчват с такава жажда, защото тя с нищо не ще може да ги удовлетвори. И колкото повече душата живее, толкова повече ще се измъчва и терзае от неудовлетворените страсти. Мъката ще расте все повече и повече, без край. Ето адът! Завистта е червей, гневът и яростта - огън, омразата - скърцане със зъби, похотта - непоносима тъмнина.

Този ад от страстите започва още тук: защото, кой от ония, които робуват на страстите, се наслаждава на спокойствие? Само че тук те не разкриват цялата своя мъчителност над душата. Тук тялото и общото съжителство отклоняват и намаляват техните удари. Там не ще има това и те ще връхлитат върху душата с цялата си злобност. Ще ви приведа думите на преподобния Авва Доротей:

“Защото душата, намирайки с в тялото, макар и да води борба против страстите, изпитва известна радост от това, че човек яде, пие, спи, беседва, ходи със своите обични другари. А когато напусне тялото, тя остава сама със своите страсти, които постоянно я измъчват. Обхваната от тях, тя е обгаряна от тяхното бушуване и се терзае дотолкова, че дори не може да си спомни за Бога. Защото, самото спомняне за Бога дава утеха на душата, както и Псалмопевецът казва: “Спомних си за Бога и се възрадвах” (Пс. 76:4), но страстите и това не ѝ позволяват... Затова, аз винаги ви казвам: старайте се да имате добри мисли, за да ги намерите там, защото, каквото човек има тук, той излиза с него (от тук) и същото ще има и там” (Авва Доротей, Църковни слова, София, 1954 г., стр. 90, 91).

Същото ще отнеса и към настоящата беседа. Да се погрижим, докато сме живи, да се очистим от всяка нечистота на страстите и на тяхно място да насадим всяка добродетел. Разбира се, това иска труд, и то не малък. Иначе и не може. Без труд нищо не се постига. Който е занемарил своята нива и е позволил да израстват в нея тръни и бодили, после и да иска да я изчисти, трудно ще стори това, и изтръгвайки негодните треви, ще израни ръцете си. Но той не обръща внимание на това. Той се труди упорито, с надежда, че накрай ще има плодородна нива или градина с цветя и плодни дървета, които ще му доставят истинско удоволствие. Така и душата, обрасла в тръните на страстите, не може да се изчисти без мъчителен труд и борба. Но затова пък, когато я изчистим и насадим в нея добри семена, тя процъфтява с всички добродетели и всякакви духовни красоти, които привличат погледите и на небесните, и на земните. Тогава в душата ще настъпи духовен рай и Сам Господ, както някога в земния рай, ще ходи в нея, изпълвайки я с неизказани утешения, както Сам е обещал чрез Пророка, казвайки: очистете се... и Аз ще се поселя във вас и ще ходя между вас, и ще ви бъда Бог (2 Кор. 6:16).

Като помним това обещание, нека не отслабваме нашето мъжество, влизайки в борба със страстите и похотите. Нека разпалваме нашата ревност в очакване на онова светло състояние, в което ще бъдем след преодоляване на страстите. Господ ще ни помогне в това спасително дело. Амин.

А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14), казва свети апостол Павел. Искам да ви изясня какво разбира Апостолът, когато казва: чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света. Защото за всички, които след изповедта и свето причастие са тръгнали по пътя на разпъване на плътта със страстите и похотите, е необходимо да имат ръководни указания в това трудно дело, за да действат по пряк и верен начин. А едно от първите указания се съдържа в приведените думи на светия Апостол и вие ще го имате, когато разберете какво значи светът да се разпъне за нас и ние да се разпънем за света.

За ръководство при изяснението на това място нека вземем мислите на преподобния Авва Доротей от неговото поучение за отричането от света. Той е изяснил това място за монаси, но така, че неговото изяснение можем да приложим и към миряни. Той казва, че когато човек се отрича от света, той оставя дом, родители, роднини, имущество, селото или града, отива в манастир и става монах - тогава той може да каже: “За мене светът, т.е. греховността в света, е разпната. За мене светът - неговата греховност не съществува, тя остана далеч зад манастирските стени. Аз го оставих и той не ме вижда по улиците, нито по площадите, нито на своите беседи, нито в каква да е друга своя работа. За мене светът - греховността в света, се разпна, умря, като че ли го няма”. Но говорейки така, монахът, който се е скрил между манастирските стени от света и неговите видими съблазни, може сам в себе си, в своето сърце да живее за света, да запази светските пристрастия и седейки в килията, да мисли за света, т.е. за греховността в него и красотата му и да се услажда мислено с неговите утехи. В такъв случай той не може да каже, че и той се е разпнал (умрял) за света - за неговата греховност. Защото, макар да е оставил света телом, със сърцето си той живее в света и във всичките му утехи. А когато той, с Божия помощ, знаейки силата на монашеските обети, не само външно оставя света, отделяйки се от него чрез манастирската ограда, но и вътрешно погасява в сърцето си всяка привързаност към него, всяко съуслаждане с него, и дори всяка мисъл за него, тогава може да каже, че не само светът се е разпнал (умрял) за него, но и той за света, т. е. че и той вече не живее за света. В неговото сърце има други мисли, други чувства и разположения, той живее за другия свят, по-добър и по-съвършен, а за този се е разпнал (умрял).

Мисля, че разбирате това изяснение. Но заедно с това предполагам, че вие веднага сте готови да отклоните от себе си всяко задължение, което би ви се наложило от изяснените думи на Апостола, казвайки: “Това подхожда за монасите, за които светът е разпнат (умрял) и те за света, но не подхожда за нас миряните”. - Не, не е така, братя! В своето лице Апостолът е дал закон за всички християни и всички е задължил така да се устроят в себе си, та всеки да може да каже: “За мене светът е разпнат (умрял) и аз за света!” Ето, вижте как това може и трябва да стане и в нас.

Обърнете внимание, че с думата свят се означава не човешкото съжителство, не житейските работи, а всичко греховно, порочно, богопротивно. Светът е това, в което владеят похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, или дето владее всеки грях. В тоя смисъл на думата: за мене светът е разпнат, и аз за света ще значи същото, че за мене всеки грях е разпнат (умрял) и аз съм разпнат (умрял) за всеки грях. Как и кога става това?

Най-напред забележете, че във всеки грях има две страни: едната страна това са греховните дела, а другата - греховната страст. Страстта е извор и причина за греховните дела, а делата са произведение и израз на страстта. Така, например гневливостта е греховна страст, която живее в сърцето, а делата, в които се изразява, са: избухване на гнева, кавги, спорове, побоища, убийства, войни. Една страст, а колко дела! И всички произлизат единствено от нея. Така също сладострастието, или чувствеността, е греховна страст към чувствени удоволствия, а нейните дела са: лакомия, пиянство, оргии по кръчми, по веселби, в нощни заведения и пр. Същото се отнася за всяка страст. Всяка страст е сама в сърцето, а вън чрез тялото се проявява в много дела.

След това за вас не е трудно да разберете как става, че грехът в света се разпъва (умира) за нас и как става, че ние се разпъваме (умираме) за греха в света.

Когато някой изоставя греховните или порочни дела, тогава грехът в света се разпъва за него, а когато някой потуши и изкорени в себе си самата греховна страст, тогава и той се разпъва за греха в света. Например, когато някой изостави веселбите, кръчмите, гуляите и пр., така че никой никога да не го види в никакви неподходящи дела и места, а винаги всички да го виждат в добро поведение и сериозен - това значи, че грехът или светът в тази своя част е умрял за него, или разпнал се е за него. Но не можем още сигурно да кажем, че и сам той се е разпнал (умрял) за греха, или света. Защото, макар да отсъства от тия дела и места телом, той може да бъде там със сърцето и с ума си. Няма го в кръчмата телом, но той може да бъде там със сърцето и с ума си, може да мисли и да желае да бъде там и с наслада да си казва: “Как хубаво бих прекарал там”. Във всички тези и подобни случаи, макар грехът или светът да се е разпнал (умрял) за него, но сам той още не се е разпнал (умрял) за греха или света, още го обича, още го желае и се услажда от него. Той е преодолял себе си дотолкова, доколкото може да отбягва греховните дела, да се отвращава от тях и да ги мрази. Пред Бога той още е светолюбец или грехолюбец. Защото Бог гледа не само на делата, а най-вече на сърцето. Ето защо ние трябва да се отделим не само от греховните и порочни дела, но да преодолеем и да потушим самите страсти, така че да не се услаждаме от никакви порочни предмети и дела, а да се отвращаваме и гнусим от тях. И когато някой достигне до това състояние, когато някой не само греховни дела не би вършил, но би потушил в себе си самото пристрастяване към тях, тогава той би могъл да каже за себе си, че и той се е разпнал (умрял) за света - греховността в света.

И тъй, поставете на една страна всички греховни и порочни дела, а на другата - греховните страсти и си мислете: когато изоставим всички порочни дела, това ще значи, че светът се е разпнал за нас, а когато загасим и самите страсти у нас, това ще значи, че и ние сме разпнати за света.

Ето в какъв смисъл заповедта може да се приложи и към вас миряните, та и за вас светът (неговата греховност) да бъде разпнат и вие за света. Първото се изразява в това, че порочният човек оставя разпътния, лош и позорен живот и започва да живее сериозно, поправяйки своето поведение. А второто се изразява в това, че не само поведението си поправяме, но и чувствата на нашето сърце държим изправни, чисти и богоприятни. Първото е по-лесно, второто е по-трудно. Ето защо не всеки, който има добро външно поведение, има и чисто сърце.

Това е причината, че Апостолът не се е спрял само на разпъването на света, или греха за нас, но прибавил и нашето разпъване за света. Малко е, като че ли казва той, че твоето външно поведение е добро. Влез в сърцето си, прегледай там чувствата и разположенията си и ги направи чисти, свети и богоугодни. Тази апостолска заповед се изпълнява от онзи който, влизайки в себе си, устремява своя ум към Бога и съзерцавайки Го, чрез мисълта за Него изпитва правотата на всяка своя мисъл и чувство и прогонва всичко лошо като богопротивно. Който има синовен страх пред Бога, той внимава строго върху себе си и навреме отсича всяко нечисто разположение, което съпътства, предшества или завършва неговите дела и по такъв начин очиства всяко дело и го представя пред Бога чисто, като непорочна жертва и тлъсто всесъжение.

Ние кое ще изберем? Трябва да изберем и едното, и другото. Който се е забъркал в порочни дела, нека ги захвърли и да поправи своето поведение. Който е поправил своето поведение, нека не спира дотук, а да влезе в себе си и да поправи своето сърце, като загаси в него страстите, които и доброто поведение за другите правят лошо пред лицето на Бога, Който вижда сърцето и по него оправдава или осъжда човека. Тогава всеки от нас може да каже с Апостола: за мене светът е разпнат, и аз за света. Амин.