)


Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.


)


В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.


)


Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.


)



Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:

а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.

б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.

в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.

Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.