ИМА ЛИ ЕГОИЗЪМ В ОТРЕЧЕНИЯ ОТ СВЕТА ЖИВОТ
„Мои познати ме упрекват, че съм изоставила предишния си начин на живот и съм се уединила, живея при манастир и като монахиня. Казват, че преди съм живяла за другите, била съм учителка и директорка на (учебно) заведение, а сега живея само за себе си – станала съм егоистка. Казват това не толкова като осъждане, колкото от съжаление, считайки, че съм направила грешка и от по-доброто съм преминала към по-лошото. Такъв им е начинът на мислене. Отговорих им, както можах – че за мен не е по-лошо, а е по-добро; че не върша нищо в своя угода, напротив, животът ми е пълен с лишения; че и тук се налага да върша някои неща и за другите; и че сега от опит виждам как този тесен и скръбен път води право към целта, за която човек се ражда на земята. – Добре ли съм им отговорила и не трябва ли да им кажа още нещо?”
Отговорите ви са добри и пълни. Нямам какво да добавя, освен да поясня казаното. – Такива недоумения (да наречем така упреците на познатите ви към вас) има не само в техните глави, те са обичайни за почти всички, които живеят в обществото. Основани са на неправилното разбиране за това, какво означава да живееш за себе си. Попитайте ги: да се грижиш за спасението си – означава ли да живееш за себе си? След като размислят, те би трябвало да отговорят, че това не означава да живееш за себе си. Иначе ще тръгнат срещу Спасителя, Който постави най-високо от всичко: Който иска да спаси душата си, ще я погуби (Мат. 16:25); тъй че ако някой погуби душата си, ако ще да е придобил целия свят, всичко това е нищо в сравнение с погубването на душата. Следователно, да живееш за спасението на душата си не е укоримо, а е във висша степен похвално, и то пред очите на Самия наш Господ Спасител. Щом да живееш за себе си – да бъдеш егоист – е укоримо не само пред Божиите очи, но и пред човешките, а търсещият спасението на душата си е удостоен с най-висока похвала от Самия Господ, е очевидно, че присъдата „живеят за себе си” не подхожда на онези, които търсят спасението си, защото търсещият спасение не живее за себе си. На пръв поглед изглежда, че търсещият спасение започва да живее за себе си, понеже търси спасение за своята душа; но в действителност е точно обратното – търсещият спасение с това си действие престава да живее за себе си – понеже първата стъпка по този път е отричането от себе си: Нека се отрече от себе си (Мат. 16:24).
Така и обяснявайте на познатите си – че сте избрала такъв отречен от обществото начин на живот за спасението на душата си; и с това ще кажете всичко.
След това те биха могли да ви досаждат с изявленията си само поради съмненията си, че по този път е възможно да се постигне спасение. Но ми се струва, че ще им бъде много съвестно да мислят така пред лицето на такова неизброимо множество спасили се по този начин и прославени от Господа. Този засвидетелстван през всички времена на християнството и все още свидетелстван опит на спасяване чрез отречен от света начин на живот затваря устата на всички неблаговолящи към него, като удостоверява пълната благонадеждност на този път към спасение. Увереността във високото достойнство на този път би могла да бъде разколебана от мисълта, че самите християни са го измислили. Но нека мислещият така помисли и за това, как така Бог през всички времена е проявявал особено благоволение към онези, които са вървели по този път? Ако той бе човешко изобретение, то макар милостивият Бог да би могъл да гледа снизходително на него поради причината, че е насочен към добра цел, все пак не би проявил особено благоволение към него. А щом е проявявал и проявява, значи го одобрява, намира го за съответстващ на неизменните Си намерения за нашето спасение. Тъй че даже само това Божие благоволение към този път би било достатъчно за удостоверяване, че той е влязъл в порядките на християнския живот не против Божията воля, а по Божия воля. Но ние имаме и пряко указание в Божието слово, че този път не е от човеците, а е от Бога. – Спасителят го посочи, а светите апостоли го учредиха.
Спасителят посочи този път, когато говори за безбрачието заради Небесното Царство (Мат. 19:12); за следването Му без нищо, само с кръста на отричането от себе си (Мат. 10:38; 16:24); за пълното отказване от всички и от всичко, от баща, майка, братя, сестри, познати и от цялото си имущество (Мат. 10:37; 19:29). Всички тези и подобни на тях заповеди – като: “Ако те ударят по едната страна, обърни и другата”; “На онзи, който иска да вземе връхната ти дреха, дай и долната”; “От взелия нещо твое не искай да ти го върне обратно”, и т. н. – могат да бъдат изпълнени и са били изпълнявани в съвършенство само в отречен от обществото начин на живот. Спасителят засвидетелства достойнството на този начин на живот, когато каза за безбрачието: Не всички възприемат (...) но ония, на които е дадено ; и за раздаването на всичко: За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19:11, 26).
Така Господ предварително посочи отречения от света начин на живот. А как апостолите го въведоха, за това нека чуем свети Павел. В Коринт дъщерите на християните, като вкусили сладостта на живота в Господа, в свобода от житейските грижи, не желаели да се омъжват. Бащите им, поради необичайността на това, се обърнали към свети Павел с въпроса как да постъпят. Свети Павел одобрил желанието на девиците да си останат девици, като решил, че този начин на живот е по-добър от брачния. Защото – казва той – неомъжената се грижи за Господни работи - как да угоди Господу, за да стане света телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи - как да угоди на мъжа си (1 Кор. 7:33-38). Казал същото и за мъжете. Така бе установен безбрачният живот. И виждаме в житията на светиите от апостолските времена, че сред християните навсякъде имало особени домове, в които девственици живеели в пост, молитви и трудове. Имало и немалко безбрачни мъже. Те били наричани аскети – подвижници, защото също като девиците водели уединен живот в молитви, пост и трудове. Бракът е възел на обществения живот. Който се е отказал от брака, с това се е освободил и от връзките на обществения живот, за да има пълна свобода да се посвети целия на Бога.
Ето как отреченият от света живот влязъл в порядките на християнския живот. Светите апостоли го въведоха по волята на Господа Спасителя. Но към това може да се добави, че той и без това би могъл да се породи сам по себе си от духа на живот в Христа Иисуса, от измененията в стремежите на човешкото сърце, които се пораждат там от благодатта поради вярата в Господа Спасителя. Коринтските девици от кого се научили, когато решили да не се обвързват с житейски връзки, преди още Апостолът да бил говорил за преимуществата на такъв живот? Това се породило спонтанно у тях от сърцето, след като вкусили онова, което благодатта в Господа Спасителя им дала да вкусят. Божията благодат се докосва до сърцето и го отчуждава от всичко земно, плътско, чувствено, временно, тварно и го устремява към небесното, духовното, вечното, Божественото. А всичко това е такова, че семейният и общественият живот не го дават. Не го давал и многообразованият обществен живот на коринтянките, които пожелали това. И ето че те решили да се откажат от обществото. И през всички времена и по всички места общественият живот не давал това, и на колкото и високо стъпало да се издигне, не ще даде пълно удовлетворение на сърцето, пожелало висшето – неземното. Затова винаги има и винаги ще има отричащи се от обществото. Начинът на това отречение може да се променя, но в същността си това дело винаги ще пребъдва на земята сред истински вярващите християни. За това, че посочените изменения действително се извършват в сърцата на вярващите след приемане на благодатта, нека чуем свети Павел, който, пишейки до колосяни казва: Ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:1-3). “Умряхте – казва – но така, че заедно с това и се съживихте и заживяхте нов живот – такъв, който е скрит с Христа в Бога”. А е скрит в Бога, защото отчуждава от всичко тварно и поглъща цялото съзнание и цялото сърце с единия Бог; и вследствие на това научава човека да мисли за небесното и го настройва да търси това, що е горе. А защо е така? Защото такива приемат не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога (1 Кор. 2:12). Духът от Бога и увлича към Бога.
Ако преминете през тази верига от богооткровени положения, не ще можете да се освободите от въпроса: “Но как така? От това излиза, че животът в обществото, семейният и общественият, са несъвместими с духа на живота в Христа Иисуса. Щом този дух е такъв, че преселва и съзнанието, и сърцето от земята на небето и от тварите при Бога, то каква мисъл за семейство и обществото ще се задържи вече тук? Но в такъв случай, какво означава, че християните живеят семейно и в обществото? Какво е това – снизхождане към немощта или отклоняване от духа на живот в Христа Иисуса?”. Този въпрос е съвсем естествен. И виждате, че нападащите ви трябва да заемат поза на защитаващи се. Защото е ясно, че не вие, които сте се отрекли от обществото, действате не по Христовия дух, а те, като остават в обществото; и не вие трябва да оправдавате отречения си от обществото начин на живот, а те, свързаните с житейските неща.
И наистина е така. Нека те да се оправдават: защо са вързани при положение, че трябва да са свободни? Защо се грижат за утрешното при положение, че имат заповед: Не се грижете за утре (Мат. 6:34)? Защо подават искове и завеждат дела при положение, че имат заповед да не се противопоставят на никакви несправедливи обвинения и клевети (вж. Мат. 5:39-41)? Защо се суетят за всичко при положение, че имат заповед да имат грижа само за единствено потребното (вж. Мат. 6:33; Лук. 10:42)? Ако бъдем точни, подобни въпроси няма да имат край; и то не по отношение на онова, което е грешно и неправо, а по отношение на това, което се счита за позволено и необходимо в обичайния живот. Тези въпроси не се пораждат от дух на склонност към спорене, а произлизат направо от християнската съвест – и трябва да засягат, както и засягат всички възбудени за живот в Христа Иисуса.
Какво да се прави? Нека те самите си решават, а ние с вас какво отношение имаме към това? Аз само исках да ви наведа на мисълта, че не те стоят над вас със страшния меч на съда, очаквайки оправдание, а вие – над тях, и стоите на повече от една глава по-високо от тях. Те искат да разколебаят решимостта ви да останете отделена от житейската суета и да смутят съвестта ви. Сега нека сами да потърсят с какво да успокоят християнската си съвест, която не може да се примири с много неща, които вършат. А на вас ще кажа: придържайте се към убеждението, че животът в отречение от света стои по-високо от общожитейския, даже тогава, когато последният се води напълно в Христов дух. Като средство за укрепване на това убеждение, постарайте се отново да прочетете, без да бързате, написаното в писмата „За това, що е духовен живот”, по-точно в първите петнайсет-двайсет писма. Там подробно е разяснено, че житейският живот е душевен живот, следователно, не е такъв, какъвто човек трябва да живее; защото той е длъжен да живее духовен живот, за да бъде такъв, какъвто Божията десница му е предназначила да бъде. Защото житейският живот сам по себе си, при цялото си съвършенство, няма стойност. Той може да получи стойност само когато се одухотвори от влияние на духа върху него или когато приеме като ръководни принципи за себе си началата на духа – тоест страха Божий, съвестта и жаждата за Бога с неудовлетвореността от земните блага, или покоя в Бога. А духовният живот сам по себе си има стойност, понеже прави човека такъв, какъвто той трябва да бъде според намерението на Твореца си. Такъв е и избраният от вас живот. Ето защо той стои по-високо от житейския.
При това ще отбележа още нещо. И житейските (хора) трябва да бъдат в духа си отчуждени от всичко, както виждате от всичко казано. А ето и апостолско внушение за това. То казва: Ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат - като че не плачат; и които се радват - като че се не радват; и които купуват - като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят - като да се не ползуват (1 Кор. 7:29-31). Тоест житейските по положение не бива да бъдат житейски по дух или не бива да имат нищо житейско в духа си. А междувременно, макар и под такова задължение, те са стегнати отвсякъде с връзките, които ги обвързват с житейското. Това прави положението им крайно тежко и болезнено, ако приемат присърце изискването на Христовия дух. А избраният от вас начин на живот ви прави напълно свободна от всякакви подобни обвързаности. В това е преимуществото на положението ви.
Не намирам какво повече да кажа като добавка към собствените ви мисли по този въпрос.
Творения на Светителя Теофан Затворник
Том 10, писмо 19
)
Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.
)
В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.
)
Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.
)
Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:
а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.
б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.
в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.
Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.