Възпоменание
на Първия и Втория Вселенски събор

 

Като Глава и Основател на войнстващата Църква на земята, Господ Иисус Христос, ѝ оставил велико обещание, вселяващо мъжество в сърцата на верните негови последователи: „Ще съградя Църквата Си“ – изрекъл Той – и портите адови няма да ѝ надделеят“[1]. Но това радостно обещание съдържа и пророческо предсказание за това печално явление в живота на Църквата Христова на земята, че тя трябва да премине в борба с тъмните адски сили, които непрестанно, в един или друг образ се опитват да рушат непоклатната твърдина, въздигната от Господа сред бурните вълнения на световното зло. Първите три века от своето съществуване Църквата претърпяла гонение, отначало от страна на иудеите, а после и на езичниците, което било особено яростно; най-добрите синове на Църквата претърпели мъчение и дори смърт заради изповядване на Името Христово. Тогава на някои места от гръко-римската империя се пролели потоци християнска кръв, но силата на външното оръжие не могла да победи вътрешната сила на духа, и езическият меч накрая бил принуден да падне пред смирения знак на Кръста Христов, когато в началото на IV век на гръко-римския трон се възцарил християнски император, светият равноапостолен Константин Велики[2]. С неговото възцаряване се прекратила самата възможност за гонение, но не и действащата вражеска сила на дявола. Като не успял да победи Църквата отвън, той се опитал да я победи отвътре, възбуждайки арианската ерес (лъжеучение), унищожаваща Лицето на Основателя на Църквата – Иисуса Христа.

Основните положения на арианската ерес се свеждат до следното: „Било време, когато съществувал само Един Бог Отец, нероден, Първопричина на всичко. Искайки да създаде свят, и знаейки, че светът, разбира се, ще бъде отделен от Бога и не ще може да понесе непосредствените действия на творческите Му сили, Бог Отец сътворил от несъществуващото посредническо Същество между Себе Си и света – Сина Божий, та чрез Него да създаде света. Като сътворен от несъществуващото, Синът е също така изменяем по природа, както е изменяемо творението.“ С една дума, ерес, признаваща Христа, Сина Божий не за Бог, единосъщен на Отца, а за сътворено Същество, макар и най-съвършено от всички твари. По името на своя родоначалник тази ерес е известна в историята на християнската Църква като арианство.

Арий се родил в 256 г. в Ливия[3]. Бил човек строг и безукорен в личния си живот, ученик на антиохийския презвитер Лукиан. Външно скромен, в действителност той бил много честолюбив. Петър, Александрийски епископ, ръкоположил Арий в дяконство, но впоследствие го отлъчил от Църквата заради действено съучастие в една от местните църковни партии, проникната от разколнически стремления: Ахил, приемникът на епископ Петър, приел отлъчения Арий в общение с Църквата, посветил го в свещенство и му връчил една александрийска енория. След смъртта на Ахил, по свидетелството на някои църковни писатели – се надявал да заеме мястото на епископската катедра, но в действителност на епископския престол бил избран Александър. На едно от събранията на александрийските презвитери в 318 г., когато епископ Александър водел беседа на тема единството на Пресвета Троица, Арий го обвинил в савелианство, изказвайки свои еретически убеждения по въпроса за Второто Лице – Сина Божий[4]. Епископът се опитал да вразуми заблудения презвитер Арий първо с дружески увещания, но последният оставал непреклонен. Междувременно неколцина ревнители за правата вяра порицали епископа за снизхождението му към Арий толкова настоятелно, че Александрийската църква се изправила пред опасността от разкол. Тогава епископ Александър, признавайки неправославното мислене на Арий, го отлъчил от църковно общение. После Арий бил приет от няколко епископи, сред които най-известни са Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Към тях се присъединили и двадесет презвитери, още толкова дякони и множество девственици. Виждайки, че злото се разраства, Александър свикал в 320­325 г. Събор на подведомствените му епископи, които също отлъчили Арий от Църквата. Невъзможността повече да остане в Александрия заставила Арий да потърси убежище за себе си отначало в Палестина, където се постарал да увеличи броя на своите привърженици, по същото време, когато епископ Александър разпространявал послания, предпазващи от увличане в еретическото учение и решително отказвал да се помири с Арий, за когото се застъпвали неколцина, начело с Евсевий, епископ Кесарийски. Прокуден от Палестина по настояване на Александрийския епископ, Арий дошъл в Никомидия, където епископ бил Евсевий; също ученик на Лукиан. Един Витинийски местен събор, ръководен от Евсевий Никомидийски, признал Арий за православен и Евсевий го приел в църковно общение. По време на пребиваването си в Никомидия Арий съставил книга „Талия“[5]. Книгата имала предназначението да бъде разпространявана сред простолюдието, чието разположение той умеел да печели на своя страна: тук в общодостъпна полустихотворна форма Арий излагал своето еретическо учение за Сина Божий – и с тази цел се разпространявало съчинението му; той съчинил и песни за мелничари, матроси и пътешественици.

Църковният смут от надигналата се ерес, все повече разпространяваща се, достигнал до самия император Константин, който най-накрая му обърнал внимание. За да изясни спора в раздиращата се Църква, той, посъветван от няколко епископи, главно Евсевий Кесарийски, който имал особено влияние над него, се обърнал с писмо, адресирано едновременно до епископ Александър и до презвитер Арий, като ги увещавал към мир и единомислие[6]. С писмото на императора в Александрия бил изпратен Осия Кордубски, един от най-старите и уважавани епископи[7]. На места в Александрия избухвали спорове. Осия се убедил в необходимостта от решителен мир и унищожаване на злото, тъй като раздорите в Църквата дотолкова се развихрили, че предизвиквали насмешка в езическите театри, а на някои места при бурни смутове дори нанасяли оскърбление на статуята на императора. Когато Осия, връщайки се в Константинопол, разяснил на император Константин истинското положение и същност на нещата, последният с подобаваща сериозност по-гледнал на раздора в Църквата, предизвикан от Арий. Решено било да се свика Вселенски събор, за да се възстанови нарушеният мир – църковен и обществен, – а също така да се реши неотдавна възобновеният спор за времето на празнуване на Пасха[8]. Отначало с обединението на Изтока и Запада под властта на един християнски император се явила необходимостта от Вселенски събор.

Съборът бил определен да се проведе в Никея[9]. Императорът издал особено разпореждане, което облекчило свиканите на мястото на събора в тяхното пътешествие. Издръжката им по време на съборните заседания той наредил да се представи като отчет в съответните им държави. Повечето от епископите пристигнали от Източната половина на империята; един епископ бил представител на Скития и един – на Персия; от Западната половина, където още не били проникнали надигналите се поради арианството раздори, на събора присъствали само: Осия Кордубски, Цецилиан Картагенски; и заместници на престарелия римски епископ Силвестър – презвитерите Витон и Винцентий. Всички епископи били общо 318[10]. Освен епископите участвали презвитери и дякони повече от 2000 души. Дори няколко езически философи се явили на събора и водели беседи с епископите по сходни въпроси[11]. На събора се оформили три партии, действащи преди времето на събора: две от тях държали противоположни позиции по въпроса за Второто Лице, Сина Божий, а третата поддържала средна позиция, примирителна между двете крайни. Православната партия била съставена предимно от изповедници, претърпели мъчения за Името Христово по време на гоненията. Членовете на тази партия „се чуждеели – по думите на Созомен – от нововъведенията във вярата, която е предавана исконно“; особено по отношение на учението за Света Троица те считали за необходимо да подчинят разума на светата вяра, „тъй като тайнството на Светата покланяема Троица превишава всеки ум и всяко слово, и бидейки съвършено непостижимо, се усвоява само по вяра.“ Поради това на въпроса за същността на Сина Божий, подлежащ на разискване на Събора, православните гледали като на тайна, непостижима за човешкия ум, но същевременно изказвана в строго определено догматическо учение, според което Син Божий е толкова съвършен Бог, колкото е Отец: „Христос казал: „Аз и Отец едно сме“[12]. С тези слова Господ не казва, че две единства съставляват една Ипостас, но че Синът на Отца точно и съвършено съдържа и съхранява едно естество, същото като на Отца, имащ в Себе Си отображение на самото естество като подобие на Отца и нищо в Неговия образ не се различава от Отца“[13].  Най-важните представители на православната партия на събора били: Александър, епископ Александрийски, Осия, епископ Кордубски, Евстатий, епископ Антиохийски, Макарий, епископ Иерусалимски, Иаков, епископ Низибийски, Спиридон, епископ на остров Кипър, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, и Николай, епископ Мирликийски. Александър Александрийски[14]  и Осия Кордубски[15] били ръководители на партията на православните. Съвършено противоположна на православната партия на събора била строго арианската, чиито представители били хора „изкусни в споровете и презиращи чистата простота на вярата“, поставящи въпросите на вярата, както и всички други, на разсъдъчно изследване, стремейки се да подчинят вярата на знанието. Начело на тази партия със своето еретическо учение, разтърсващо самите основи на християнството, бил Евсевий Никомидийски, опора на арианството и „първостепенен епископ на времето“, както и епископите Минофан Ефески, Патрофил Скитополски, Теогнис Никейски, Теона Мармарикски и Секунд Птолемаидски. Тази в строгия смисъл на думата арианска партия не била многочислена, наброявала не повече от 17 членове. В средната между двата уклона партия с доста голяма численост епископи, колебаещи се между православие и арианство, влизали онези, които впоследствие получили названието полуариани, които, макар и да почитали Сина Божий като Бог, не признавали Неговата Божественост като равна на Божествеността на Отца, а като намираща се в подчинено спрямо Отца отношение.

Глава на тази партия бил известният църковен историк Евсевий Кесарийски.

Съборът започнал работа през месец юни 325 г., като първото му заседание по всяка вероятност се състояло в храма. Около две седмици след откриването на Събора в Никея пристигнал сам император Константин и заседанията били пренесени в просторните палати на царския дворец, като императорът участвал в тях не като ръководител, а като наблюдател. Още при първото си появяване в заседателната зала, слушайки приветствените речи на Евстатий Антиохийски и Евсевий Кесарийски, Константин Велики се обърнал към отците от Събора с подобаваща реч, умолявайки ги да прекратят „междуособната бран в Църквата Христова!“ Съборът преди всичко съсредоточил вниманието си върху въпроса, предизвикал междуособните раздори, тоест учението на Арий: разобличили последния като еретик, отците от Събора утвърдили православното учение за Второто Лице на Света Троица – Сина Божий, и по-точно, за Неговата същност. Предварителните разсъждения по този главен въпрос протичали в дух на пълна търпимост. На еднакво ниво и равноправно се изказвали православни, ариани и полуариани. С една дума – както отбелязва гръцкият църковен историк от V век Сократ – „определението относно вярата било постигнато не просто случайно, а било обявено след продължително изследване и изпитване и не така, че едно да е казано, а друго премълчано, но било взето под внимание всичко, отнасящо се до утвърждаване на догмата; и вярата не просто се дефинирала, но най-напред щателно се разглеждала така, че да се отстрани всяко частно мнение, даващо повод за взаимност или за раздвоение на мисленето. Божият Дух установил съгласие сред епископите.“

Първа на Събора била изслушана арианската партия, тъй като именно нейното учение, нарушавайки църковния мир, било главната причина за свикването му. Главният представител на тази партия, Евсевий Никомидийски, внесъл от името на партията за разглеждане от отците на Събора символ, заключаващ в себе си следните възражения, изчерпващи същността на учението на строгите ариани за Лицето на Сина Божий: „Син Божий е произведение и твар“; „било е време, когато Синът не е бил“, тоест нямал е битие; „Синът е изменяем по същност“. Веднага след прочитането на този символ отците на Събора единодушно и решително го отхвърлили, признаващи го за пълен с лъжи и безобразие; при което дори и самият свитък, съдържащ символа, бил разкъсан, както и заслужавал, на парчета[16]. Главното основание за осъждането на символа на Евсевий Никомидийски за отците на Събора служело това важно обстоятелство, че в еретическия символ за Сина Божий не се намирал нито един израз от онези, които има за Него в Свещеното Писание. Заедно с това основание за възражение отците на събора „кротко“ – според свидетелството на древните църковни историци – изисквали от Евсевий Никомидийски и от Арий да им изложат доводи, потвърждаващи правдивостта на техните мъдрувания; изслушвайки доводите им, Съборът ги отхвърлил като напълно неистинни и неубедителни. Сред тези прения с еретическите учители из средите на православните се надигнали като ревностни защитници на истините на вярата и умело изобличили ереста: Александрийският дякон Атанасий, придружаващ своя епископ, и Маркел, епископ Анкирски. Към този момент на съборното заседание очевидно трябва да споменем и следното предание за участника в Събора, светия епископ Николай Мирликийски, съхранено от монаха от Студийския манастир Иоан. Когато Арий изложил пред отците на Събора своето еретическо учение, тогава много от тях запушвали ушите си, за да не го слушат; присъстващият при това светител Николай, въодушевен от ревност по Бога, подобна на ревността на пророк Илия, не понесъл хулите на ересеучителя и му ударил плесница. Отците от Събора възнегодували срещу постъпката му и решили да го лишат от архиепископски сан. Но те били принудени да отменят това решение след едно чудно видение, очевидци на което били някои от тях: те видели, че от едната страна на светителя Николай стоял Господ Иисус Христос с Евангелието, а от другата – Пресвета Богородица с омофор[17] и му връчват тези отличия – знаци на епископския сан, от който бил лишен. Вразумени свише, отците от събора престанали да упрекват светителя Николай и му отдали чест като на велик угодник Божий[18].

След като осъдили учението на крайните ариани поради еретическото му съдържание и учение за Лицето на Сина Божий, отците от Събора подробно изложили истинното православно учение за Него. В противоположност на еретиците, чужди на словата на Свещеното Писание при излагането на своето лъжеучение, отците от Събора направили точно обратното: основавали се на Свещеното Писание. Но опитът, предприет в това направление от ревнителите на правата вяра, претърпял неуспехи вследствие на това, че буквално всеки израз относно Божествеността на Христа Спасителя, привеждан от Свещеното Писание от отците на Събора, арианите и полуарианите претълкували в смисъл, съответстващ на техните неправослани възгледи. Така, когато православните епископи, основаващи се на свидетелството на Евангелието от Иоана (1:1, 14, 18), искали да включат в съборното вероопределение думите Син от Бога, то арианстващите нямали нищо против този израз, с изключение на това, че според учението на апостол Павел „а всичко е от Бога“ [19] , и „един Бог Отец, от Когото е всичко“ [20] . Тогава отците предложили да бъде наречен Синът Бог Истинен, както Той се нарича в 1-вото Послание от евангелист Иоан (5:20); арианстващите приели и това възражение, като разсъждавали, че „щом Синът е сътворен от Бога, то разбира се, че Той е истинен Бог“[21]. Същото се случило и при следващите изявления на православните епископи: „в Него“ (тоест в Отца) Синът пребивава; според мнението на отците с този израз, основаващ се на първите думи на Евангелието от Иоан, православното учение в пълнота изказва определението, че Синът е в Отца и в Отца винаги неразделно пребивава; но арианстващите и тук намерили възможност да кажат, че това свойство е напълно приложимо към човеците, както казва Писанието: „в Него живеем, движим се и съществуваме“[22]. След това отците на Събора предложили друг нов израз, приложен към Сина Божий, наименованието „сила“, взето от свети апостол Павел: „Словото[23]   е сила Божия“[24]. Арианстващите обаче и тук намерили възражение, доказвайки, че в Свещеното Писание не само човеците, а даже гъсеницата и скакалецът са наречени „сила“ и то сила велика[25]. Накрая, за да разбият арианството, отците решили да внесат във вероопределението изречение от Посланието на свети апостол Павел до евреите: „Сина... сияние на славата и образ на Неговата ипостас“[26], но тогава арианите изтъкнали, че Свещеното Писание казва същото нещо и за всеки човек, наричайки го образ и слава Божияз[27]. Така стремежът на отците на събора да изразят православното учение за Сина Божий по пътя на внасянето във вероопределенията на съответстващи библейски изречения нямал никакъв успех. Възникналото затруднение се опитал да разреши представителят на полуарианската партия Евсевий, епископ Кесарийски.

Той внесъл за обсъждане на Събора готов символ и предложил да бъде утвърден чрез общо гласуване от членовете на събора, при което символът бил съставен по такъв начин, че да може да бъде приет както от православните, така и от строгите ариани. Имайки предвид първите, Евсевий Кесарийски изложил вероопределение и го предложил на Събора със слова, взети от Свещеното Писание; а за да угоди на вторите, тоест крайните ариани, внесъл в своя символ прекалено общи изрази, поради което еретиците можели да ги тълкуват в желания от тях вложен смисъл. Освен това, за да предразположи членовете на Събора към утвърждаване на предложения символ и да отстрани всякакъв род подозрения, Евсевий още в началото направил следното изявление: „Ние поддържаме и изповядваме вярата така, както сме я приели от предшестващите наши епископи, които са я научили от Божественото Писание, каквато са спазвали и изповядвали презвитерите, преди да бъдат епископи.“ На главния въпрос в спора за Сина Божий, каква именно била степента на близост на Сина към Отца, символът на Евсевий Кесарийски давал следния отговор, който по силата на своята неопределеност можел да бъде приет от строгите ариани, и който по същата причина не можел да удовлетвори защитниците на правата вяра: „Вярваме – казва символът на Евсевий, използващ изречения от Свещеното Писание – в единия Господ Иисус Христос, Божие Слово, Бог от Бог, Светлина от Светлина, Живот от Живота; Син Единороден, Първороден от всяка твар, преди вековете от Отца роден.“ След прочитането на този символ настъпило мълчание, което Евсевий Кесарийски изтълкувал в смисъл на одобрение. Пръв нарушил мълчанието император Константин и със своите думи унищожил преждевременната надежда на Евсевий за победа. Константин Велики одобрил символа, като казал, че и той мисли така, както учи символът на вярата, и желае всички да се държат о това вероизповедание; затова пък предложил за прецизно определяне на отношението на Сина Божий към Отца в символа да внесе думата omousioV – единосъщен[28]. Тази дума с желаната от членовете на православната партия сила и определеност, недопускаща превратни тълкувания, изразявала необходимата мисъл за равенството между Божеството на Сина Божий и Божеството на Отца. Внасянето на този термин в Символа разбило надеждите на Евсевий Кесарийски, тъй като думата с очевидност изобличила еретическите мъдрувания на полуарианите и на крайните ариани и в същото време осигурила тържеството на православието за всички векове. Възпирани от авторитета на императора, арианстващите могли само да кажат против думата единосъщен, че с това понятие в учението за същността на Божеството се внася представа от твърде веществен характер. „Единосъщен“ – казвали те, – „се нарича това, което произлиза от нещо друго, както например два или три златни съда от един къс злато“. Във всеки случай разискванията по повод на думата „единосъщен“ били мирни. Арианстващите били принудени, следвайки императора, да се съгласят с приемането на тази дума, разрушаваща тяхното еретическо учение. Представителите на православната партия, отчитащи принудителната отстъпчивост на еретичестващите членове на събора, внесли и други поправки и изменения, благодарение на които Символът приел следния вид, чужд на всяка двусмисленост:

– Вярваме в Единия Бог Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо; и в Един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, роден от Отца, тоест от същността на Отца; Бог от Бог; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото (чрез Сина) всичко е станало, както на небето, така и на земята; заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти и стана Човек; страда и възкръсна в третия ден и възлезе на небесата, и ще дойде да съди живи и мъртви; и в Духа Светаго.

За да отстранят всяка възможност за каквито и да било нови и различни тълкувания на Символа, отците от Събора присъединили към текста и следната анатема към арианската ерес:

– Които говорят, че имало (време), когато не е съществувал Синът; че Той не е бил до рождението и е произлязъл не по същност; или утвърждаващите, че Син Божий има битие от друго същество или същност; или че Той е създаден, или сътворен, или изменяем, да бъде предаден на анатема от Вселенската Църква.

С изключение на двамата египетски епископи Секунд и Теона, всички останали подписали Никейския Символ, изразявайки с това съгласието си с неговото съдържание. Евсевий Никомидийски и Теогнис Никейски отказали да дадат своето съгласие и не подписали анатемата, присъединена към Символа. Така вселенското определение на вярата било прието единодушно почти от всички. Но последвалата история на арианското движение доказала, че много и много епископи се „подписали“ под Символа с ръка, но не и с душа. За да избегнат отлъчване и да не изгубят катедрите си, строгите ариани подписали Символа, но в душите си останали същите – еретици, както и преди. Поради съображения, чужди на искреността, подписали Символа и полуарианите. Техният глава Евсевий Кесарийски, в послание, написано до паството му след разпускането на Събора обяснява, че той и неговите привърженици „не отхвърлили думата „единосъщен“ с намерение да не нарушават мира, толкова желан от всички“, тоест от външни съображения, а не от убеденост в истинността на думата; а що се отнася до приложеното към Символа анатемосване, Евсевий обяснява, че то не било проклятие на самия смисъл на арианското учение, а само като осъждане на словесния израз на това учение, защото не се срещало в Свещеното Писание.

След решаването на главния догматически въпрос съборът изработил двадесет канона по въпросите на църковното управление и дисциплина; изяснен бил и пасхалният въпрос: Съборът постановил празнуването на християнската Пасха да бъде отделно от иудейската Пасха, и непременно в първата неделя, съвпадаща с деня на пролетното равноденствие, или непосредствено след него. Съборът завършил с тържество, организирано от император Константин, по време на което той устроил великолепна трапеза в чест на епископите. Императорът с умиление се разделил с отците, увещавайки ги да поддържат мир помежду си, и просел техните молитви.

Църковното възпоменание на светия Вселенски събор, състоял се в Никея, е на 29 май.

След завършването на Събора императорът изпратил Арий[29]  и двамата открити негови привърженици – Секунд и Теона, в изгнание в Илирия[30], провъзгласявайки сурови наказания на последователите на ересеучителя, при което обявил за тежко престъпление дори самото притежаване на неговите съчинения.

Никейският Символ, разкриващ православното учение за Божеството на Второто Лице на Пресвета Троица, Господ Иисус Христос, и осъждащ като ерес хулните ариански мъдрувания, не поставил край на църковния смут: арианстващите епископи, подкрепили съборното определение със своите подписи единствено поради страх пред духовната власт, встъпили в ожесточена борба със защитниците на правата вяра. В средата на IV век те постигнали почти пълна външна победа над своите противници, обединени под свещените хоругви на Никейския Символ. Знамето на православната вяра отначало твърдо и самоотвержено държал свети Атанасий Велики[31], а след смъртта на престарелия александрийски епископ тя преминала в не по-малко мъжествените и самоотвержени ръце на великия Кесарийски епископ, свети Василий[32]; около тези двама светители на православната Църква от описваното време се обединили оставащите ѝ верни епископи.

Борбата между православни и ариани се възобновила след Първия Вселенски събор и се съсредоточила първоначално върху решението на отците по въпроса за Божествеността на Христа Спасителя, но с течение на времето предизвикала появата на друга, нова ерес, свързана с имената на Аполинарий и Македоний.

Аполинарий, епископ Лаодикийски, се издигнал измежду редовете на православната партия. Като не се ограничил с отричането на арианството относно учението за Сина Божий, Аполинарий се стремял да утвърди противоположна на арианската позиция и неговият стремеж довел до ерес. Така в противоположност на особеното твърдение на арианите за Сина Божий като тварно същество, признаващи Му всецяло човешката природа, Аполинарий унищожил в своята позиция човешката Личност в Господа Иисуса.

От психологическа гледна точка му се сторило невероятно учението на Никейския Символ, според който в Христа се съединили съвършено Божество и съвършено човечество; той разсъждавал, че две същности, всяка от които съхраняваща своите свойства, никога не могат да се съединят в едно. Немислима му се сторила идеята за Богочовечеството и от догматическа страна: с пълнотата на човечеството е свързан грехът; ако мислим, че грехът в човешката природа на Христа е възможност, то делото на Изкуплението за Него вече става немислимо. Затова Аполинарий учел, че възприемайки при въплъщението човешка душа и тяло, Христос не възприел отличителната част на човешкото естество – човешкия дух, той като последна необходимост предполага свобода на волята, а с нея и наклонност към грях[33]. Аполинарий смятал, че човешкият дух в Христа бил заменен с Божествения Логос, господстващ над злите влечения на неразумната душа[34].

Скоро след Първия Вселенски събор арианите внесли в своите символи и учение за Третото Лице на Пресвата Троица – Светия Дух – в пълно съответствие с развитието на арианското учение за Сина Божий, „описващо Светия Дух като Ипостас разделена, „отчуждена, неприобщена“ с Отца и Сина“. С течение на времето из средите на полуарианите по въпроса за Третото Лице се отделила особена партия, Македонианската, получила името си от Константинополския епископ Македоний (355­359 г.). Тази партия, почитайки Светия Дух, Третото Лице на Пресвета Троица, само отчасти, Го отличавала по същество от Първите Две Лица и Го признавала за творение, а не за Бог[35].

Въобще относно учението за Светия Дух в IV век, както сред арианите, така и сред православните, съществувало крайно разединение в мненията, което свети Григорий Богослов изразява чрез следния образ: „Що се отнася до мъдреците на нашето време, то едни Го почитат (Светия Дух) като действие; други като твар; едни като Бог, а други не се решават да кажат за Него нито едното, нито другото, от уважение, както те твърдят, към Писанието, което нищо не изразявало ясно; затова и те нито почитат, нито безчестят Духа Светаго, а остават към Него някак с половинчато, направо казано, жалко разположение. Даже и от признаващите Го за Бог, едни са благочестиви само в сърцето си, а други се осмеляват да изразят своето благочестие с думи. Но чувал съм и за други, още по-мъдри в преценката си за Божеството, които макар и като нас да изповядват Пресвета Троица, разделят Лицата, като Първото почитат поради Неговата безпределност по същност и по сила (Отца); Второто Лице, като безпределно по сила (Сина), а Третото Лице – като ограничено и в едното, и в другото (Духа).

При това положение, преди свикването на Втория Вселенски събор на Църквата, отново бил поставен въпросът за Божествеността на Второто Лице на Пресвета Троица, и освен това, ереста на Аполинарий и ереста на Македоний възбудили нови въпроси от догматическо естество: първият – за Богочовечеството на Христа Спасителя, а вторият – за Светия Дух, Третата Ипостас на Пресвета Троица.

Вторият Вселенски събор бил свикан при император Теодосий Велики[36]  в 381 г. в Константинопол, с цел „да утвърди в цялата империя Никейското учение против всички ереси“. На този Събор присъствали само източни епископи, числото на които било сто и петдесет[37]. Сред отците на Събора били великите светители на онова време: Мелетий Антиохийски, Григорий Нисски, Кирил Иерусалимски, Григорий Богослов. Първото заседание на Събора преминало под председателството на Мелетий Антиохийски. В същото време, по желание на императора и народа, на празната Константинополска катедра на Събора бил избран свети Григорий Богослов. Скоро Мелетий починал и за председател на Събора бил избран новият епископ на столицата, Григорий Богослов. Първото дело на новия председател било внасяне на Събора на предложение за потушаване на отдавна развихрилия се Антиохийски разкол[38]. Той предложил на отците на Събора да не избират приемник на починалия Мелетий, а изборът, според него, било необходимо да се отложи до кончината и на втория епископ Павлин, когато враждуващите партии при взаимно съгласие ще могат да си изберат епископ. Но Съборът отхвърлил предложението на председателя поради това, че между него и отците се получило взаимно охлаждане на отношенията, завършващо с несговорчивост заради отказа на свети Григорий да приеме Константинополската катедра; още повече – някои от епископите не дали съгласието си за избиране на свети Григорий Богослов за столичен епископ, като повдигнали въпроса за правилността на такъв избор, нарушаващ 15-ото правило на Първия Вселенски събор, запрещаващо преход на епископ от една катедра в друга[39]. През юни 381 г., след прощална реч към отците на Събора, свети Григорий се оттеглил в Назианз. Мястото му, по избора на Събора, заел сенатор Нектарий, който бил все още оглашен; Нектарий веднага се кръстил и за няколко дни бил ръкоположен във всички свещенически степени до епископска включително, така че дори светителските одежди той носел върху белите одежди на новокръщението.

Догматическата дейност на II Вселенски събор намерила израз в съставяне на Символа, известен като Никео-Цариградски. Този Символ бил приет без изменение от цялата Православна Църква и съдържа вярното учение на Майката Църква за всеки православен християнин. До осмия член, тоест до излагането на учението за Светия Дух, Символът на II Вселенски събор представлява Никейският Символ, изменен и допълнен от отците заради отхвърлянето на онази ерес, която била причина за свикването на II Вселенски събор.

В учението за Бог Отец, след думата „Творец“ присъединили и думите „на небето и земята“[40].

В учението за Сина Божий заменили израза: „из същността на Бога Отца“, „Бог от Бога“ с думите: „преди всички векове“[41]. Премахнали изречението „на небето и земята“ и го заменили с „чрез Когото всичко е станало“. В пространното учение за Сина Божий, съдържащо се в Символа от Никея, отците вмъкнали няколко слова, имащи за цел ясно да изразят православното учение за телесната природа на Богочовека, заради някои ереси; прибавените слова тук са означени с курсив: „заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и Се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана Човек; бе разпнат за нас при Понтия Пилата и страда и бе погребан и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата; и седи отдясно на Отца и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край“[42]. Никейският Символ бил изработен до (вярвам) „и в Духа Светаго“. Вторият Вселенски събор го допълнил, като присъединил към него учението за Светия Дух; за Църквата; за Кръщението; за възкресението от мъртвите и живота в бъдещия век. Изложеното допълнено учение за тези истини на вярата съставляват съдържанието на 8, 9, 10, 11 и 12 членове на Никеоцариградския Символ.

Вторият Вселенски събор съставил четири правила[43]. От каноничните правила особено важно значение имат две постановления: 1) запрещение на епископите на едни поместни църкви да се намесват в делата на други поместни църкви; и 2) предоставяне на епископа на Константинопол, наричан Новия Рим, първо място по чест след Римския епископ. Православната Църква възпоменава Втория Вселенски събор на 22 май.

 

Св. Димитрий Ростовски,
Жития на Светиите, Май
Славянобългарски манастир

"Св. Вмчк Георги Зограф", 
Света Гора, Атон, 2001 г.

 

За светите отци

 

Днес честваме паметта на триста и осемнадесетте свети отци, които са се събрали в град Никея по времето на цар Константин против богохулния александрийски презвитер Арий, който твърдял, че Христос не е Бог, нито е равен на Отца, а е обикновен човек, за което Александрийският патриарх Петър го изгонил от Божията Църква, а след това той започнал явно да хули Бога и да смущава християните. Затова тогавашните свети архиереи като истински пастири на Христовото стадо помолили цар Константин да заповяда да бъде свикан събор и като се събрали по царска заповед триста и осемнадесет отци в Никея, посрамили Арий и съмишлениците му и доказали пред царя и пред Арий, че Христос е истински Бог. Тогава проклели Арий и съмишлениците му и го отлъчили от Църквата, и по вдъхновение от Светия Дух написали Символа на вярата, тоест: „Вярвам в един Бог Отец...“. На този събор присъствали първите църковни водачи: патриарх Силвестър, папа Римски, Митрофан Цариградски, Александър Александрийски, Севастий Антиохийски, Макарий Иерусалимски, свети Атанасий, свети Спиридон и др. Когато Александрийският патриарх Петър бил на смъртно легло, неколцина свещеници го помолили да прости на Арий и да го приеме в Църквата, а Петър им рекъл: „Христос ми се яви с раздрана риза и като Го попитах кой я е раздрал, ми каза: „Арий я раздра. Да не Го приемаш вече в Моята Църква. Защото е мерзък и на този свят, и на онзи“. И така, Петър заповядал на онези свещеници да нямат общение с него и да не го приемат, понеже Сам Господ го е проклел. Тогава този събор посрамил Арий и го отлъчили от Христовата Църква, и утвърдили и проповядвали православната вяра, че Христос е равен с Отца, роден преди всички векове, а не сътворен, както е написано в Символа на вярата от светите отци чрез Светия Дух, към което и ние се придържаме и изповядваме, че е истина. А на светите отци – вечна памет за това, че са се потрудили за слава Божия и за чест на православната ни вяра сега и винаги и във вечните векове, амин.

 

Св. Софроний Врачански, Неделник
Славянобългарски манастир

"Св. Вмчк Георги Зограф", 
Света Гора, Атон, 2007 г.

 

 

[1] Мат. 16:18.

[2] Виж житието му на 21 май.

[3] Ливия – област в Северна Африка. Според други свидетелства родината му била Александрия.

[4] Савелий, еретик от III век, утвърждавал учение за Света Троица, според което Бог е Едно Лице: като Отец е на небето; като Син – на земята и като Дух Светий – в творението.

[5] Талия – от гр. θαλια „щастие“, в мн. ч. „пир“. Названието на книгата било свързано с това, че в нея имало стихотворения, които можели да се пеят по време на обяд.

[6] От съдържанието на писмото става ясно, че императорът малко си представял колко важен е по същество предметът на църковния раздор. 

[7] Изявеният защитник на Православието свети Атанасий Александрийски говори за Осия Кордубски: „Той е най-знаменит от всички останали. На кой събор не е председателствал? Към кое здраво разсъждение не е скланял всички заради едно убеждение? Коя църква може да има по-прекрасно доказателство за неговото застъпничество?“

[8] Пасха – главният празник на християнската Църква, установен в апостолско време, първоначално бил посветен на възпоменанието на смъртта на Господа Иисуса, и тъй като се празнувал в целия Изток на 14 нисан, в деня на приготвянето на пасхалното агне от евреите, когато по указание на Евангелие от Иоана и по мнението на древните отци на Църквата – Ириней, Тертулиан, Ориген – последвала кръстната смърт на Спасителя Христа; затова и самото название Пасха древните отци на Църквата (Иустин, Ириней, Тертулиан) извеждат не от Pesakh (преминавам), а от гръцката дума πασχειν - страдам. По указание на светите евангелисти Матей, Марк и Лука смъртта на Господа Иисуса била не на 14, а на 15 нисан; но християните все пак празнували Пасха на 14 нисан, за възпоменание вече и на Тайната вечеря на Господа с учениците Му. Впрочем, по-близките по време до апостолите отци на Църквата не говорят за празника Пасха като за празник годишен, тоест извършващ се на нарочно избран ден, или в нарочно избран период. В „Пастир“ – произведение на апостолския мъж Ерм, намираме споменаване на петък като ден за ежеседмичен пост и скръб в спомен за страданията и смъртта на Иисуса Христа; Тертулиан пък споменава деня на възкресението като ден на радост, когато в памет на Христовото Възкресение се отменя постът и коленопреклонението. Вече във втори век честването на страданията и смъртта на Христа и Възкресението Му се обособили в особен празник, наречен Пасха: 1) πάσχα σταυροσιμον, pascha cruсificatonis – Пасха кръстна; т. е. в чест на смъртта на Спасителя; Тази Пасха се дочаквала в строг пост и продължавала от петък до утрото на Възкресението, завършвайки с Възкресна Евхаристия. Тази Евхаристия вече се установила като 2) πάσχα αναστασιμον, pascha resurectionis – Пасха възкресна. Някои свидетелства дават указание за това, че Пасха възкресна продължавала петдесет дни и се явявала в такъв случай до Възнесение и Слизане на Светия Дух един период, поради което тези дни се нарекли тогава Петдесетница. Още повече, с течение на времето християнската Църква се освободила от иудейството и все повече и повече обособявала свои обичаи, несъобразени с иудейството, на които упорито се противопоставяли малоазиатските църкви, празнуващи Пасха на 14 нисан едновременно с иудеите. В църквите, съставени от езичници, празнуващите Пасха на 14 нисан били наричани иудействащи, при това на Запад празнуването на Пасха никога не било свързано с иудейската Пасха и тук тя се празнувала не в петък, а в първия възкресен ден след пълнолуние. Благодарение на това между Изтока и Запада, по-точно между азиатските епископи и римския епископ, възникнал „пасхален спор“, продължил до края на II век и проточил се и целия III век, но чудно как не довел до разрив общението между спорещите църкви.

[9] Никея – главен приморски град на Витинска област, богат и голям; там се намирал просторният дворец на императора и други значими здания, в които имало удобства да заседават участниците в събора; Никея се намирала на 20 мили от Никомидия, тогавашното местопребиваване на императора, и била еднакво достъпна и по море, и по суша.

[10] Историците свидетелстват нееднакво за числото на членовете на Събора. Евсевий говори за 250; Атанасий Велики и Сократ ги изчисляват „над 300“; според Созомен броят им бил „всичко 320“. Числото, дадено като 318 от свети Атанасий в едно от посланията му до Африканската църква; а също и според Епифаний и Теодорит, е прието по предание по тайнствено съотношение с числото на слугите на Авраам (Бит. 14:14) и още защото гръцкото начертание на числото, T I H, напомня кръста на Иисус Христос.

[11] У църковния историк от V век Созомен има разказ как един малко образован епископ обърнал един философ, само като му прочел християнския Символ на вярата; същият църковен писател разказва как един философ бил лишен от способността да ораторства, като му било заповядано: „в името на Иисуса Христа, забранявам ти да говориш.“

[12] Иоан 10:30.

[13] В историята на развитието на учението за Второто Лице Иисус Христос терминът ипостас (ιποστασις) се употребява в смисъл ту на същност, ту на лице, а от IV век съгласно словоупотребата, приета впоследствие от Василий Велки и Григорий Богослов, а също и възприета от II Вселенски събор, думата ипостас за цялата Църква се усвоява и разбира единствено в значение на лице.

[14] Никейският, тоест Първият Вселенски събор нарекъл Александър в послание до Александрийската църква „главния деятел и участник във всичко, което се случвало на Събора.“

[15] Самите ариани говорели за Осия Кордубски: „Осия председателстваше Събора, навсякъде се вслушваха в писанията му, той изложи вярата в Никея.“

[16] Без съмнение и полуарианите осъдили символа на Евсевий Никомидийски, тъй като и те никога не си служели с такъв израз за Сина Божий, като „Син-творение“ и подобни.

[17] Омофор – от гр. („нарамник“) – един от седемте елемента на архиерейското облекло, представляващ дълъг тесен плат с четири кръста; омофорът се поставя през раменете на епископа така, че краищата му се спускат отпред и отзад. Омофорът символизира изгубената овца (тоест човечеството, взето от Христос на Неговите рамене).

[18] Забележително е – както свидетелства А. Н. Муравиев, – че в Никея се е запазило предание за това, че в една от бойниците (кулите) и сега показват тъмничния затвор, където, според преданието бил заключен светителят Николай след осъждането му заради постъпката с Арий.

[19] 2 Кор. 5:18.

[20] 1 Кор. 8:6.

[21] Според православното учение Синът не е сътворен от Бога, а от вечност пребивава у Бога.

[22] Деян. 17:28.

[23] Слово се нарича Второто Лице на Света Троица, Синът Божий. Наименованието е взето от Евангелието на Иоан (1:1­14). Защо Син Божий се нарича Слово? 1) Поради сравняване на Неговото раждане с произхода на човешкото слово; както нашето слово е безстрастно и духовно се ражда от нашия ум или мисли, така и Син Божий безстрастно и духовно се ражда от Отца. 2) Както в нашето слово се открива и намира израз нашата мисъл, така и Син Божий по същество и по Своето съвършенство е пълно отображение на Бога и затова Се нарича „сияние и образ на славата Му, Негова Ипостас“ (Евр. 1:3). Както ние чрез нашето слово съобщаваме мислите си на другите, така и Бог многократно е говорил на хората чрез пророците, а най-накрая и чрез Своя Син (Евр. 1:2), Който заради това Се въплъти и така откри съвършено и напълно волята на Отца Си, та който е видял Сина, видял е Отца (Иоан 14:3). 4) Както нашето слово причинява известни наши действия, така и Бог Отец всичко сътворил чрез Словото – Своя Син (Иоан 1:3).

[24] 

[25] Изх. 12:41; Иоил 2:25.

[26] Евр. 1:3.

[27] 1 Кор. 11:7.

[28] Думата „единосъщен“ показва не само единството на съществото на Отца и на Сина, но и еднаквостта; така че в една дума се заключава посочването както на единството Божие, така и на различието между Лицата на Сина Божий и на Бога Отца, защото единосъщни могат да бъдат само две Лица“: единосъщен значи именно: „неслят по същество, но и неразделен“. По свидетелство на други древни историци на християнската Църква думата „единосъщен“ провъзгласили епископите на Събора, а не императорът, както твърдял Евсевий Кесарийски. Противоречието между тези две свидетелства можем да обясним с вероятно съображение, при което император Константин в даден случай действал по внушение на православните епископи, които намирали за по-удобно да провъгласят този термин именно пред императора, чийто авторитет възпрепятствал възможността да се продължават споровете; а такива непременно щели да възникнат, ако терминът „единосъщен“ не бил предложен от влиятелно за всички партии лице.“

[29] Партията на Евсевий, ползваща се с все по-нарастващо влияние при двора, успяла чрез сестрата на императора Констанция да издейства Арий скоро след осъждането да бъде извикан обратно в двора. В 336 г. събор в Константинопол постановил Арий да бъде приет в църковно общение; в навечерието на (възкресния) ден, определен от императора за осъществяването на това решение на Събора, императорът, измамен от Арий, който лицемерно подписал православния Символ, нарочно извикал при себе си престарелия Византийски епископ Александър, внушавайки му да не възпрепятства приемането на Арий в Църквата. Излизайки от императора, Александър се отправил към храма и молил Бога за това или самият той, или ересиархът – един от двамата, да бъде взет от тоя свят, тъй като епископът не искал да бъде свидетел на такова светотатство, каквото било приемането на еретика в църковно общение. И Божият Промисъл явил над Арий справедливия свой съд, като в деня на тържеството го постигнала неочаквана смърт: „Излизайки от императорския дворец – разказва историкът Сократ за смъртта на Арий, – съпроводен от тълпа евсевиански привърженици, като от телохранители, Арий гордо преминал през града, привличайки всеобщото внимание на народа. Като приближил мястото, наричано Константинов площад, където е издигната колона от порфир, го обзел ужас, породен от съзнание за собственото му нечестие, придружен със силна болка в корема. Той попитал има ли наблизо място, където да отиде, и когато му показали задната част на Константиновия площад, побързал нататък. Скоро заедно със стомашната криза той загубил съзнание и припаднал, прилошало му и заедно с изпражненията изтекли всичките му вътрешности, с обилен хемороидален секрет, и изпадали накъсани, раздробени черва. Заедно с кръвоизлива, били изхвърлени части от пръснатите му черен дроб и далак, така че той почти веднага умрял.“

[30] Илирия – в древността общо название на цялото източно крайбрежие на Адриатическо море с разположената зад него местност (тогавашна Далмация, Босна и Албания).

[31] Свети Атанасий Велики – архиепископ Александрийски, си спечелил името „Отец на православието“ заради ревностната защита на православната вяра по време на арианския смут. Той се родил в Александрия в 293 г. В 319 г. Александрийският архиепископ Александър го посветил в дяконство. Около това време били написани двете първи негови съчинения: 1) „Слово против елините“, където обяснява, че вярата в Христа Спасителя има разумни основания и е действително познание на истината; и 2) „За Въплъщението на Бог Слово“, където разкрива, че въплъщението на Божия Син било необходимо и достойно за Бога. Тези съчинения привлекли вниманието към свети Атанасий, който – както вече беше отбелязано, – на Първия Вселенски Събор, бидейки още млад дякон, се проявил като неустрашим и изкусен изобличител на арианската ерес. Нищо чудно, че след смъртта на епископ Александър свети Атанасий само на 33 години бил избран (8 юли 326 г.) да наследи Александрийската катедра. Той претърпял много скърби от преследващите го ариани. Достатъчно е да се каже само, че от 40 години епископско служение, благодарение на арианите, той прекарал 17 години, 6 месеца и 10 дни в изгнание. Починал на 2 май 373 г, като до края на живота си заемал катедрата след завръщането си от изгнание. Свети Атанасий оставил след себе си множество съчинения, разделящи се по своето съдържание на: 1) апологетически; 2) догматико-полемически; 3) догматико-исторически; 4) екзегетически – трудове по тълкуване на Свещеното Писание; 5) нравоучителни; 6) пасхални послания. За тези негови съчинения преподобни Козма отбелязва: ако намериш някоя от книгите на свети Атанасий и нямаш хартия да запишеш прочетеното, то трябва да го запишеш дори и върху дрехата си.“ Православната Църква празнува паметта на свети Атанасий два пъти: на 2 май и на 18 януари. (На втората дата е жизнеописанието му.)

[32] Свети Василий Велики се родил в 329 г. в Кесария Кападокийска. Родителите му били от знатен род в Кападокия и Понт и имали възможност да дадат на многото си деца най-доброто за времето образование и възпитание. На 18-годишна възраст Василий слушал в Константинопол знаменития софист Ливаний, после прекарал няколко години в Атина – бивш център на висша философска образованост. Тук по това време се завързала дружбата между свети Василий Велики и свети Григорий Назиански (Богослов); тук се запознал и с бъдещия император Юлиан Отстъпник. Връщайки се в родината си, Василий се кръстил, след което станал четец. Пожелал по-дълбоко да познава монашеския живот, към който се стремяла душата му, през Сирия и Палестина се отправил в Египет, където монашеството процъфтявало в най-голяма степен. Връщайки се оттам в Кесария, Василий пристъпил към организиране на монашески живот, какъвто видял в Египет, поразен от подвизите на подвижниците. Основал няколко манастира в Понтийска област и написал устав за тях. В 364 г. Василий бил ръкоположен за презвитер. В презвитерски сан той успешно се борел с арианството и арианите, ползващи се с покровителството на император Валентин и стремящи се да завладеят Кесарийската църква. Застъпник пред властите за бедните и угнетените, Василий основал и множество приюти за бедните. Всичко това, подкрепено с безупречен личен житейски пример, спомогнало да спечели всенародната любов.

В 370 г. Василий бил избран за епископ в родния си град и встъпил на попрището на общоцърковната дейност. Осъществил взаимоотношения със свети Атанасий Велики, които поддържал и чрез писма; влязъл във взаимоотношения и с римския папа Дамас, имайки предвид обединението на православните за победа над арианите и омиротворение на Църквата. В 372 г. император Валент, опитващ се да въдвори арианството в Кесарийската църква, искал да намери начин да провери устойчивостта на свети Василий Велики в православието. Затова изпратил в Александрия отначало префекта Евипий с други свои царедворци, а после се явил и самият той. Свети Василий отклонил велможите еретици от Църквата, а самия император допуснал в храма само да принесе даровете си. Императорът не се решил да привиде в действие заплашителния замисъл срещу храбрия епископ. Свети Василий Велики завършил земния си път в 378 г., на 49-годишна възраст. Паметта му се празнува от Църквата на 1 и на 30 януари. Той оставил следните съчинения, представляващи богат принос в светоотеческата литература: девет беседи върху Шестоднев; шестнадесет беседи върху псалмите; пет книги в защита на православното учение за Света Троица против Евномий; двадесет и четири беседи на различни теми; кратки и пространни монашески правила; подвижнически устав; две книги за кръщението; книга за Светия Дух; няколко проповеди и 366 писма до различни лица. Автор е на светата Василиева Литургия, която се служи на особени, специални Господски празници.

[33] Аполинарий следвал гръцкия философ Платон при своето разделяне на човешката природа на тяло, животнинска или жизнена душа (ψυχη) и духовна, разумна душа (νους).

[34] Аполинарий починал в 390 г. Ереста на Аполинарий била осъдена от Александрийския събор от 362 г. , макар и без споменаване на името на самия и учител. В 37 г., когато Аполинарий се отделил от Църквата и започнал да обособява около себе си своя секта, бил осъден от събора в Рим. Последното осъждане било повторено на Втория Вселенски събор.

[35] Необходимо е да се отбележи, че впоследствие и именно към времето на Втория Вселенски събор тази партия се отказала от своето еретическо учение за Светия Дух, оставайки все пак вярна на осъденото от Първия Вселенски събор твърдение на полуарианите, че Синът е „подобосъщен“на Отца, а не „единосъщен“ с Него. Затова обичайното схващане, че Вторият Вселенски събор бил свикан „срещу Македоний Духобореца“ не е в строго съответствие с историческата действителност.

[36] По това време Теодосий Велики бил император само на Изтока, но в 392 г. станал единодържавен монарх както на Изтока, така и на Запада. Той нанесъл окончателен удар на езичеството, издавайки закон, с който служенето на боговете се признавало за същото престъпление, както и оскърбяването на величеството.

[37] Затова по-късно (на Запад едва в VI век), когато догматическите определения на Събора по причина на тяхната важност и достойнство били приети от всички поместни църкви, Съборът бил признат от Църквата за вселенски.

[38] В началото на 60-те години на IV век, когато в Антиохия се появили двама епископи, Мелетий и Павлин, и разделили управлението на православното паство на Антиохийската църква и всеки имал привърженици, непримиримо враждуващи едни срещу други.

[39] Свети Григорий Богослов преди възвеждането си на престола на Константинополската църква бил епископ на Сасим.

[40] В учението за Бог Отец, изложено в Никейския Символ, отците „не направили никакво съществено пояснение“, поради отсъствието на спор в Църквата за Първото Лице на Пресвета Троица.

[41] Изразът „преди всички векове“, заменил „от същността на Отца“ в Никейския Символ, защото неговият израз с по-изчерпателна определеност посочва предвечното Раждане на Сина Божий; тъй като изразът на Никейския Символ „роден от Отца“, тоест „от същността на Отца“ и „единосъщен с Отца“, може да ни подведе да помислим, че отначало било раждането на Сина от Отца, а после битието Му с известни свойства“.

[42] Работата на отците на II Вселенски събор , както е ясно, не била да отменят или изменят по същество Никейския Символ, а само да му придадат пълнота и определеност, разкриващи точно съдържащото се в него учение, и самите отци с I правило постановили: „да не се отменя Символът на вярата на триста и осемнадесетте отци в Никея, но да остане непроменен.“

[43] Макар че в гръцки, славянски и други издания на II Вселенски събор се приписват седем канонични правила, в действителност негово дело са само първите четири, за които споменават църковните историци от V век. V и VI правило са съставени от Константинополския Събор в 382 г.; VII правило представлява съ-кратено послание, изработено от Трулския Събор в 692 г. от лице на Константинополската църква до Антиохийския епископ Макарий.