Светител Игнатий Брянчанинов
ПОУЧЕНИЕ НА ТОМИНА НЕДЕЛЯ
За християнството
Блажени, които не са видели, и са повярвали (Иоан. 20:29).
Тези думи Господ казал на Своя верен ученик, отказал да повярва във възкресението на Господа, когато за възкресението му разказали неговите братя, Апостолите; тези думи Господ казал на ученика, който обявил, че няма да повярва във възкресението на Господа, докато лично не се увери в толкова чудното и важно за цялото човечество събитие. Видяхме Господа, казали радостно на свети Апостол Тома останалите Апостоли, на които Господ се явил в деня на Своето възкресение, вечерта, като проникнал в горницата, без да отваря вратите ѝ. Горницата била здраво затворена и заключена от предпазливост поради ненавистта на иудеите, току-що извършили богоубийство и предприели всички мерки против предвъзвестеното възкресение. Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, отговорил Тома, изпълнен с недоумение от радостната вест, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам (Иоан. 20:25). Така се изразило не неверието, враждебно на Бога – така се изразила неизказаната радост; така се изразила душата пред величието на събитието, превъзхождащо човешкия ум, събитието, изменило състоянието на човечеството. С Христа и в Христа възкръснало човечеството.
Всеблагият Господ не се забавил да даде желаното уверение на възлюбения ученик. Седмица след първото Си явяване на Апостолите, Господ отново им се явил, когато били всички заедно, и Тома също бил с тях. Вратите били затворени, както и преди, поради страх от иудеите. Апостолите изведнъж видели Господа да стои сред тях. Мир вам! – им казал Той. След това се обърнал към Тома и му казал: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ (Иоан. 20:26, 27). С тези думи Господ показал, че Той, Вездесъщият по Божество, присъствал сред Своите ученици и тогава, когато Тома, предполагайки, че Той отсъства, изразил своето недоумение при техния разказ за възкресението. Тома желаел да се увери във възкресението: и получава несравнимо по-висше уверение, при което вече не обръща внимание на уверението във възкресението. Господ мой и Бог мой! (Иоан. 20:28) – възкликва Тома. „Уверил се в Твоето Божество, аз вече не търся уверение във възкресението. За Тебе, всемогъщия Бог, са възможни всички действия, превъзхождащи човешкото разбиране“.
В отговор на изповеданието на Апостола Господ облажил онези, които не са видели, и са повярвали. Господ е споменал и нас, споменал е всички, които не са Го видели с телесните си очи, отдалечените от Него в пространството и времето! Споменал ни е в това време, когато чрез приетото на Себе Си човечество, принесено в жертва за човешко естество и вече прославено със славата на възкресението, стоял сред Своите свети Апостоли! Не сме забравени от Господа и ние, присъстващите тук в Неговия свят храм и спомнящи събитието, от което сме отдалечени с осемнадесет столетия[1]. Блажени сме и ние, които не сме Го видели, но сме повярвали в Него! Блажени са онези от нас, които вярват в Него! Същността на нещата е във вярата. Тя приближава човека до Бога и го усвоява на Бога; тя ще представи човека пред Божието лице и ще го постави в последния ден от живота на този свят, в началото на вечния ден, отдясно на Божия престол, та вечно да вижда Бога, вечно да се наслаждава в Бога и вечно да царува с Него.
Блажени, които не са видели, и са повярвали. С тези думи Господ съединил в едно с Апостолите всички вярващи по цялата земя и от всички времена. Не само за тях се моля, е казал Той, не само за Апостолите се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене (Иоан. 17:20). Така и тук: Той прави участници в блаженството на Апостолите всички чеда на Църквата. Вашите пък очи са блажени, задето виждат, е казал Той на Апостолите, и ушите ви – задето чуват; защото, истина ви казвам, мнозина ветхозаветни пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха, и да чуят, каквото вие чувате, и не чуха (Мат. 13:16, 17). Блажените очевидци и служители на Словото са ни предали видяното и чутото от тях (Лук. 1:2), когато Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме – казва един от тези очевидци на Словото – славата Му, слава като на Единороден от Отца (Иоан. 1:14). Ясният разказ на Апостолите ни прави сякаш зрители на събитията, очевидци на които са били самите те. Посредством църковните тайнства ние влизаме в истинно общение с Господа и пребиваваме в това общение пак посредством тях. Бога, невидим за чувствените очи, чрез живата вяра става видим за душевното око – ума (Евр. 11:27). Животът по заповедите на Господа ни дава тайнственото виждане на Господа. То се явява духовно вътре в сърцето, когато учениците на Господа – понятията, оформили се в ума и усвоили се от него от Евангелието – се съберат в сърцето, заключат вратите му, за да не проникнат в него иудеите – помислите, враждебни на Господа, отхвърлящи Неговото всесвето учение.
Бидейки съпричастни на положението на светите Апостоли, ние смело твърдим, че нашето положение е по-блажено от положението на ветхозаветните праведници. Те вярвали в бъдещия Изкупител, ние вярваме в дошлия и извършил изкуплението. На тях били обещани благодатни дарове, ние сме получили даровете в изобилие, имаме ги в ръцете си, ползваме се от тях съответно на нашето разположение. Подателят на даровете е безкрайно богат и щедър. Ако чувстваме недостиг, за това сме виновни ние, единствено ние. Отсъствието на усещането за благодатните дарове е следствие от нашата слаба вяра; и по-точно казано, от отхвърлянето ѝ.
Защо нямаме вяра? Поради това, че не сме полагали, не сме искали да положим никакъв труд за изучаване на християнството, за придобиване на вяра от слушане (Рим. 10:17), чрез която се дава ясно теоретично познание за християнството, за придобиване на вяра от дела (Иак. 2:18), даваща ни деятелно познание за християнството. От тези два вида познание придобилият ги се възвежда от Самия Бог, като засвидетелствал по зависещ от него и възможен за него начин искреността на своето желание да познае Бога, възвежда се към тайнствено, истинно духовно познание, винаги съединено с жива вяра. Който има заповедите Ми, е казал Господ, и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам (Иоан. 14:21).
Християнството може да се уподоби на голямо, превъзходно пристанище, на което еднакво удобно спират плавателни съдове с всякакви размери и устройство. В това пристанище намира приют и малката лодчица на рибаря, и огромният кораб на търговеца, натоварен с различни стоки, и броненосният исполин, въоръжен с безчислени средства за разрушение и смърт, и украсената яхта на царя и велможата, предназначена за тържествени и увеселителни пътешествия. Християнството приема в недрата си хора от всички възрасти, с всякакво положение, с всякакви способности и степен на образование: приема ги и ги спасява. Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение (Рим. 10:9, 10). Който приеме християнството с цялата искреност на сърцето си в лоното на Православната Църква, в която единствено се пази истинското християнство, ще се спаси. Всички хора са изкупени с една цена – с Христа, и в делото на изкуплението единствено значение има изкупната цена. Тя се дава без разлика и без лицеприятие на всеки, желаещ да бъде изкупен, вярващ в значението на тази цена и изповядващ това значение. Изповядването на значението на изкупителната цена е и отхвърляне на всяко собствено значение и достойнство. Изкупителната цена се дава при условие, че се отречем от себе си. И най-простият човек, неполучил никакво развитие според стихиите на света, се спасява посредством християнството наравно с многоучения и мъдреца. Християнството, като дар на всесъвършения Бог, преизобилно удовлетворява всички: вярата от искрено сърце заменя за младенеца и простия разбирането, а мъдрецът, пристъпващ към християнството по законния начин, ще намери в него неизчерпаема дълбочина, недостижима висота на премъдростта. В християнството е скрито и истинното Богословие, и неподправената психология и метафизика. Само християнинът може да придобие правилното, достъпно за човека, познание за човека, за светите и за отхвърлените духове, за невидимия с телесните очи свят. От просветеността, която дава християнството, се формира виждането, което има Бог за човешката ученост. Мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога. Господ знае, че помислите на мъдреците, помислите, от които се състои тяхната ученост, са суетни (1 Кор. 3:19, 20). Тези помисли или познания се отнасят само към временното и суетното, довеждат имащия ги до тщеславие, гордост и самопревъзнасяне, до погубване на живота в грижи само за тленното и преходното, до греховен живот, до отхвърляне и забравяне на Бога и вечността. А когато човек, неозарен от Христовата светлина, дръзне да разсъждава за духовни предмети, тогава умът му блуждае като в мрачна, безпределна пустиня и вместо истинни познания, за придобиването на които няма никаква възможност, той съчинява мнения и мечти, облича ги в тъмни и хитросложни думи, с тях заблуждава и себе си, и ближните, виждайки мъдрост там, където справедливо трябва да видим изстъпление и помрачение на ума.
Странно, поразително е заслепението и ожесточението на онези съвременници на Христа, които са Го виждали, слушали са Неговото всесвято учение, били са очевидци на Неговите изумителни знамения, и не са повярвали в Него. Седем столетия преди това, като че стоейки на висока планина, пророкът, удивен от човешкото безчувствие, викал към тази многочислена тълпа живи мъртъвци: с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите (Мат. 13:14). Също толкова странно е и днешното неверие на мнозина към християнството, сияещо с лъчите на най-ясната истина. Писанието обяснява причината за това неверие, казвайки: сърцето на тия човеци е затлъстяло (Мат. 13:15 – слав.). То е станало плътско, дебело от плътския живот, станало е сляпо и глухо, и мъртво към всичко духовно, към всичко вечно и Божествено.
Изучаването на християнството доказва ясно и определено неговата истинност. Убедеността, произлизаща от правилното изучаване на християнството, убедеността в съществуването на всичко невидимо, преподавано от християнството, е много по-силна от убедеността в съществуването на видимото, произлизаща от сетивата. Тази убеденост е така сигурна, че хиляди хора са оставили видимото, за да придобият невидимото, и не са се спрели да запечатат с кръвта си тази убеденост, не са се страхували от тежките наказания, с които безумието и изстъплението се опитвали да изтръгнат от тях отричане от своите убежденията.
И най-повърхностният поглед върху основаването и разпространението на християнството е поразителен. Той възвестява на вселената, че основаването на християнството съвсем не е човешко действие, а Божествено. Господ, приел човешко естество, е благоволил да се яви не в блясъка на земното величие – а в положение на земна унизеност. Той е произлязъл по плът от царски род; но този род отдавна бил слязъл от висотата на царския престол, оставил царските палати и встъпил в положението на обикновените хора, живеещи от труда на ръцете си. Не вземайки нищо от човешката сила и слава, Богочовекът не взел нищо и от човешката премъдрост. Той бил неучен (Иоан. 7:15). Излизайки на проповед на тридесетгодишна възраст, Той си избрал дванайсет ученици от същата среда на обикновения народ, към която и Сам принадлежал. Тези ученици били прости, неуки, неграмотни хора, младенци, както ги нарича Евангелието по отношение на развитието според началата на падналото естество (Деян. 4:13), – такива се представят пред нас лицата, които трябвало да бъдат основатели на християнството.
Какво завещава и какво предизвестява този Учител на Своите ученици? Той им завещава да признаят в Него въплътилия се Бог, да уверят в това целия свят, да обърнат целия свят към служене и поклонение на Него, разрушавайки всички световни религии. Той завещава на тях и на всички повярвали в Него отричане от наслажденията на света и отричане от себе си заради вярата в Него и усвояването на Него. Той казва за Себе Си, че ще бъде наказан с позорната смърт на престъпниците и тогава ще привлече всички към Себе Си. За тях Той казва, че ще бъдат ненавиждани от всички, гонени и убивани, че ще уловят всички хора със своето учение, преодолявайки и потъпквайки и силните, и мъдрите на земята, че ги праща като овци сред вълци (Мат. 10:16) и че от тази борба овците ще излязат победители.
Според разбирането на света, основаването на християнството е лишено от смисъл, намеренията на Основателя – неосъществима мечта на увлечения от своето въображение и славолюбие, средствата и оръдията за изпълнение на това дело – нищожни, странни и смешни; в начинанието, несъобразно с нищо във всяко отношение, се вижда неговата невъзможност, обреченост на неуспех. Само три години били употребени от Учителя за образованието на учениците; не били положени никакви грижи да бъдат запознати поне с грамотността, необходима за четене на Свещеното Писание, издръжката им не била обезпечена с нищо: напротив – било им заповядано нестяжание, а вместо средства за издръжка им било дадено обещание, че по Божи промисъл ще им бъде доставяно всичко необходимо за временния живот.
Такова необяснимо за човешкия разум зрелище може да се види при самото основаване на християнството; ново, също толкова чудно зрелище представляват събитията, последвали веднага след основаването. Те започнали от Иерусалим, и в скоро време обхванали цялата вселена. Богочовекът бил разпнат на кръстното дърво. Смъртното наказание на кръст в онези времена била равнозначна на днешното наказание на бесило. На смърт чрез обесване предават онези престъпници, които желаят да обезчестят със самия начин на смъртта. Висейки на кръста, гол, обсипван с поругания, Богочовекът започнал предсказаното от Него покоряване на човеците: И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си (Иоан. 12:32). По времето, докато висял на кръста, разпнатият подобно на Него разбойник Го изповядал като Господ, а пазещият Го стотник Го изповядал като Син Божий. Десет дни след възнесението на Господа на небето се извършило съшествието на Светия Дух върху Апостолите: те се изпълнили с многообразна премъдрост; незнаещи правилно своя език и неграмотни, те заговорили на всички езици на света, започнали да извършват изумителни чудеса, да обясняват Писанието, което никога не били чели. Хиляди иудеи приели християнството. Смутен от успехите на Апостолите, Синедрионът, състоящ се от първосвещениците и други почетни и учени лица от иудейския народ, призовава пред себе си некнижните Апостоли, разпитва, чува отговори и учение, против които не може да възрази. Не намирайки думи, за да се противопостави на думите, с които се изразявала истината, Синедрионът прибягва към заплахи, побоища, измъчване в тъмница, убиване с камъни, изобличавайки с това своята слабост и могъществото на своите противници. След Синедриона срещу Апостолите въстава Ирод, и, за най-голямо утешение на Синедриона (Деян. 12:3), отсича главата на един от Апостолите. Гонението в Иерусалим накарало много от Христовите ученици да го напуснат. Те се разпръснали по цялата вселена и навсякъде посели християнството, поливайки семената със своята кръв. През следващите двайсет години християнството обхванало вселената. Петдесет години след Христовото възкресение християните били толкова многочислени, че само в източната армия на римския император Траян имало единайсет хиляди християни. Той предал всички без изключение на смъртно наказание[2], за удивление на здравомислещите, признаващи за изключително безразсъдство изтребването на собствената войска. Ромил, началник на християнски отряд, първо бил бит жестоко, след което била отсечена главата му. Десет хиляди били разпнати на кръст в пустинята близо до Арарат; останалите били убити по различни начини. Постъпката на Траян имала подражание и впоследствие.
Римските императори, господари на вселената, се въоръжили с непримирима ненавист и тирания против християнството. Нито келтите, нито маркоманите, нито Атила, нито Хенсерик не изтребили толкова многочислено население в Римската империя, колкото нейните императори – гонители на християнството[3]. Три века продължила кървавата борба между вълците и овците. Едните действали с меч, с огън, със зверове, със задушни тъмници, с глад и жажда, с всички средства за мъчение и убийство, а другите се сражавали със силата на духа и вярата, с Божията сила, претърпявайки най-ужасни наказания, великодушно умирайки за вярата. Тривековната борба, завършила с победа и в началото на четвъртото столетие християнската вяра станала господстваща в света. Пред учението на безкнижните рибари се преклонили и силните, и мъдрите на земята, пред него се преклонили всички народи. Кръстът, дотогава знамение на позорното наказание, станал знамение на най-висша почест: носят го на главата и на гърдите си царе и архиереи, той увенчава храмовете на истинния Бог, служи за знамение на всеки православен християнин – знамение на неговата вяра, надежда и любов. Кой няма да признае в основаването на християнството Божията воля, Божията сила, Божието действие, превишаващо човешкия разум и сили? Извършило се нещо невъзможно, свръхестествено, извършило се Божие дело и начинание.
Така изглежда християнството при общ поглед към него. По-подробното изучаване на християнството води до по-пълна убеденост в неговата Божественост. Най-силната убеденост произлиза от живота според евангелските заповеди, както е казал пророкът: Чрез Твоите заповеди съм вразумен (Пс. 118:104). Убедеността, произлизаща от изпълнението на заповедите, действа в самата душа на човека: тя е по-силна от всяко външно убеждение. Евангелските заповеди успокояват, оживяват, укрепяват душата. Почувствалият тяхното действие в себе си придобива жива вяра в Господа Иисуса Христа, и тя изразява пред Господа сърдечния залог с твърдо и решително изповедание: Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий (Иоан. 6:68, 69).
Дай си пръста тук, казва Спасителят на колебаещия се във вярата ученик, на ученика, поразен от недоумение пред величието на Божиите дела – дай си ръката и не бъди невярващ, а вярващ (Иоан. 20:27). Попипайте Ме и вижте (Лук. 24:39); започнете да действате според указанията на Моите заповеди, попипайте Ме с живот по Моята воля и ще Ме видите, невидимия, ще Ме видите с духовното усещане на душата си; всеки, който Ме попипа по такъв начин, ще се увери в Мен и във възторг от намирането Ми ще възкликне с Моя възлюбен Апостол: Господ мой и Бог мой! (Иоан. 20:28). Амин.
[1] От времето на произнасяне на проповедта – б. пр.
[2] Страдание на мъченик Ромил. Чети-Минеи, 6 септември.
[3] Населението на Римската империя по време на Август наброявало до сто милиона; по времето на Константин Велики, триста години по късно, то намаляло до шестдесет милиона. При това границите на империята останали непроменени.