ХУБАВАТА ДУМИЧКА

Анетка беше много добро дете, но понякога, без да мисли, правеше малки грешки. Сама разбираше, че не е постъпила добре, защото след това не беше весела.

Един ден я оставиха да прекара деня при баба си. Родителите ѝ отидоха в далечния град по работа. Тя се съгласи и очакваше да ѝ донесат подаръци.

Цял ден си игра самичка. Скучно беше, но тя не се разсърди, защото беше много послушна. Като се увлече в играчките си, баба ѝ я помоли:

- Анетке, иди в съседната стая и ми донеси очилата. Забравих ги на масата, а много са ми необходими.

- Не искам - отговори тя.

- Защо, доброто ми дете? - учуди се баба ѝ.

- Не искам - повтори тя. - Сега си играя. Заета съм.

Баба ѝ едвам се придвижи. Донесе очилата си и седна да чете. Когато вечерта се прибраха родителите ѝ, за Анетка имаше скъпи подаръци. Но тя не се зарадва като друг път. Майка ѝ я запита защо е в лошо настроение.

- Днес не бях послушна. Отказах да услужа на баба - каза тя виновно.

- Как допусна това? Баба ти много те обича.

- Без да разбера, го направих, мамо. Не исках да си прекъсвам играта. Тежи ми нещо. Искам да си поправя грешката.

- Ти знаеш - веднага каза майка ѝ. - Кажи хубавата думичка и ще ти олекне.

- Коя е тя?

- Забравила си я. Опитай да си я спомниш.

- А, досетих се. Хубавата думичка е “прости”.

Анетка отиде при баба си. Каза хубавата думичка. Баба ѝ много се зарадва, че е осъзнала грешката си, и я помилва.

Анетка веднага се развесели и изтича при майка си:

- Мамо, олекна ми.

С хубавата думичка “прости” тя поправяше грешките си, когато по невнимание допускаше да сгреши.