РОСИЦА

Добре е децата да приемат свето Кръщение с името на някой светец, за да имат специален небесен закрилник. А има деца, които носят имена и на цвета: Лилия, Невенка, Теменужка... Те празнуват своя имен ден на Цветница. Това е много радостен празник. Тогава Иисус Христос е влязъл тържествено в Иерусалим. Народът се радвал и пеел, а децата хвърляли палмови клончета и цветя по пътя, откъдето щял да мине Божественият Учител.

Росица също празнуваше на Цветница. Нали росните капчици най-много обичат да греят на цветните листенца. Колко са красиви! В тях се отразява слънчевата светлина и те греят в преливащи се пламъчета: сини, червени, зелени, жълти...

Росица заслужаваше своето име. Тя беше много мило и красиво дете с руса къдрава косица и очи сини като незабравки. Но от време на време в тях проблясваше по някое тъмно пламъче. Защо ли?

Росица не беше лошо дете, но обичаше да върши това, което си намисли, а не това, което казваха родителите ѝ. Тя винаги при такива случаи грешеше, но не можеше да го осъзнае. А грешката като отровно растение пускаше коренче в невинната ѝ душа. Ето как ставаше това:

– Росице, изтичай бързо до близкия магазин да купиш захар, че не ми достига за тортата – казваше майка ѝ угрижена.

– Не! Няма да отида! Не ми се отива – отговаряше тя и дори тропваше с краче. Не че не ѝ се излизаше, а ей така от своеволие. След малко тя можеше да прекоси два-три пъти улицата към магазина, но когато си иска.

– Непослушно дете! – отсичаше майката.

Когато следобед седнеха на масата да опитат вкусната торта, Росица получаваше необходимия урок:

– Росе, нали знаеш Христос колко много обичал децата?

– Да, мамо. Аз дори съм виждала картината "Христос и децата". На нея едно от децата много прилича на мене.

– Да, но дали Христос те обича, след като не си послушна? Ето колко е вкусна тортата, но ти не ме пожали и не ми помогна. Колко много се измъчих да прекратя работата и да отида на магазина за захар.

– Аз вече ще бъда послушна! – казваше тя, но пак си знаеше своето. Коренчето на своеволието се забиваше още по-дълбоко в сърцето ѝ, а тъмното пламъче растеше в очите ѝ.

Веднъж майка ѝ, излизайки на работа, поръча да си научи урока и след това да отиде да играе в парка, но непременно да си облече горна дреха, защото е студено и да не си позволява да пие студена вода от чешмата, когато е изморена. Обеща Росица, но не изпълни. Не че майка ѝ не беше права, а защото искаше да бъде така, както си реши. Още вечерта легна болна. За да не бъде мъмрена, тя излъга, че не е пила студена вода. Първият грях поведе след себе си втория – лъжата.

Майка ѝ разбра, че не може със съвети да ѝ внуши добро поведение и една нощ дълго се моли на Бог да ѝ изпрати Ангел пазител да я вразуми.

През лятото ето какво се случи. Семейството имаше много хубава вила извън града, близо до китна дъбова горичка. Отидоха там да прекарат летните горещини. Росица беше много щастлива и по цял ден се разхождаше по горските пътеки и урви. Един ден тя намери малко, но много красиво яйце. Зарадва се и го показа на майка си.

– Върни го, Росице! Не знаеш от каква птица е. Жестоко е да го отделиш от майчиното гнездо. От него може да се излюпи красиво горско птиче и то от ранни зори ще весели с песните си горичката. Бъди разумна!

Росица този път не възрази с обичайната дума "Не!", но тайно го скри. Искаше да види какво птиче ще се излюпи от него. Денем го обвиваше с топли парцалчета и го скриваше в близката хралупа на липата, а вечер внимателно го отнасяше в спалнята. Слагаше го под пухкавата си възглавница, за да се топли и внимаваше да не го счупи. Здравичко то стоя няколко дни там, а тя все надничаше и нетърпеливо очакваше да пръхне с крилца шарено горско птиче.

Една сутрин се събуди рано и първата ѝ работа беше да надникне под възглавницата. Очите ѝ се отвориха широко и тя цяла изтръпна.

– Мамо, мамо!

Гласът ѝ изразяваше не само страх, но и някакъв неописуем ужас. Сънена, майка ѝ дотича.

– Какво има? Да не ти е лошо!

– Не, мамо. Ела! Виж!

Росица не смееше да се доближи до леглото. Майка ѝ повдигна възглавницата и що да види! През нощта, без да иска, Росица се беше наклонила и смачкала яйцето. То изглежда вече било готово да се излюпи и там мърдаше полуживо едно змийче. Росица трепереше, но майка ѝ не бързаше да я успокоява.

– Ето последиците от непослушанието! – каза тя с тревожен глас. – Ако беше те ухапало, както си спиш, сега щеше да си мъртва. Ти знаеш ли какво значи змийска отрова?

– Няма вече да върша нищо, докато не те попитам, мамо, и винаги ще те слушам. Моля те, прости ми!

За пръв път думите ѝ звучаха искрено. Дойде баща ѝ, събуден от силния вик, изнесе змийчето и го хвърли.

От този момент Росица се промени. Майка ѝ се радваше и благодареше на Бога, че я запази жива. Молитвата ѝ беше чута.

Пак разговаряха на масата с чай и сладкиши, но разговорът беше искрен и приятен.

– Погледни ме, Росице! – каза щастливата майка. Искам да видя очите ти. Да видя пламъчетата в тях.

Тъмното пламъче го нямаше вече.