3 НОЕМВРИ

3 НОЕМВРИ

Страдание на светите мъченици
епископ Акепсим, Иосиф презвитер
и дякон Айтала

В персийската страна, в града, наречен Наесон, живеел благочестив епископ на име Акепсим. Упражнявайки се от дните на младостта си във всякакви добродетели, той запазил непорочността на живота си до старини. Бидейки вече на осемдесет години, Акепсим запазил и силите си да се подвизава в пост и молитва и ревностно се грижел за повереното му паство. Но още по-голям подвиг показал при смъртта си, когато мъжествено пострадал даже до кръв за своя Господ, за Когото ревностно положил и душата си след дълги и тежки мъчения. Няколко години преди своя мъченически подвиг той получил пророчество за своето страдание.

Когато веднъж лежал в дома си, неговото момче, изпълнено с пророчески дух, го целунало по главата и казало:

- Блажена е тази глава, защото тя ще претърпи мъчения за Христа.

Той се зарадвал на това пророчество и казал:

- Да ми бъде, чедо, по думите ти.

Заедно с Акепсим в дома му бил и неговият обичан приятел, епископ на съседния град. Като чул казаните от момчето думи, той се усмихнал и го попитал:

- Кажи ми, чедо, не знаеш ли нещо и за нас?

Боговдъхновеният отрок отговорил:

- Ти повече няма да видиш своя град, но ще се преставиш по пътя към него, в село Етрадан[1].

Пророчеството на момчето се сбъднало и за двамата епископи. Единият умрял по пътя към споменатото село, а главата на епископ Акепсим наистина се удостоила с мъченически венец. Тово станало по следния начин.

Нечестивият персийски цар Сапор повдигнал в земята си голямо гонение срещу християните. В самия ден на спасителните Христови страдания той изпратил във всички подвластни на него страни заповед да бъдат убити всички изповядващи Христа в цяла Персия. И тогава нечестивите избили голямо множество християни по градове и села.

От най-голяма ярост срещу християните били обзети жреците и влъхвите; те старателно издирвали укриващите се, извличали ги от домовете им и тайните места и ги предавали на жестока смърт. Други от вярващите сами се предавали в ръцете им и доблестно проливали кръвта си. Много от придворните лица били умъртвени за Христа. Евнухът Азадис, когото царят много обичал, бил предаден на смърт заедно с тях като истинен раб на Иисуса Христа и изповедник на Неговото пресвято име.

Царят, като узнал за смъртта на своя възлюбен евнух, много скърбял за него, прекратил поголовното избиване на християните и издал заповед да търсят само водачите и учителите на християнската вяра, за да бъдат предадени на смърт.

Когато заповедта на царя била разгласена навсякъде, началниците на влъхвите и жреците старателно обхождали цяла Персия, търсели християнски епископи и свещеници и ги предавали на смърт по различни начини.

По това време бил хванат и светият епископ Акепсим. Когато го извеждали от дома му, някой от домашните му се приближил до светеца и му казал на ухото:

- Направи някакво завещание за дома си.

Той посочил с ръка къщата и казал:

- Този дом вече не е мой, защото аз, без да се бавя, ще тръгна към горния дом.

След като пристигнал в град Арбела[2], го довели при княза на влъхвите, чието име било Адрах. Князът попитал свети Акепсим:

- Кой си ти?

Акепсим високо изповядал, че е християнин.

Князът му казал:

- Истина ли е това, което говорят за тебе: че не се подчиняваш на царската заповед и проповядваш Единия Бог?

Светецът безбоязнено отвърнал:

- Всичко, което си чул, е вярно: аз проповядвам Единия Бог и убеждавам идващите при мене да Го познаят и заедно с мене да повярват в Него.

Князът казал:

- Слушали сме за тебе, че ти си по-мъдър от другите, а сега виждаме, че ти с нищо не си по-добър от неразумните деца, - защото какво мъдро може да има в този, който се противи на царската заповед и не се покланя на светлото слънце и огъня, на които се покланя и самият цар?

Светецът отговорил:

- И вашият цар, и всички вие напълно сте обезумели, защото, като оставяте Твореца, се покланяте на творението.

Князът казал гневно:

- Ти наричаш безумни нас, почитащите такава стихия и покланящите се на слънцето, което оживява и просвещава всичко? - Лъжливи старче! Наистина ти самият си безумен и ако не се подчиниш на царската заповед, твоята старост няма да те избави от тежките мъчения и твоят разпнат Бог[3] няма да те освободи от ръцете ни.

Светецът казал:

- Да се затворят, нечестивецо, твоите мерзки уста, хулещи моя Бог! Ти искаш да ме смутиш със своите заплахи, за да отстъпя от отеческите предания, на които съм се научил от младостта си и в които съм доживял до старост. Макар и да се превъзнасяш със своята гордост пред мене, че нито старостта, нито моят Бог ще ме избави от ръцете ви, аз няма да заменя по-доброто за по-лошо: защото каква полза имам да се освободя от ръцете ви за тези немного дни? Защото скоро, и без вас от мене ще се изисква общият дълг на смъртното естество. Няма да отдам поклонение на слънцето, нито почит на огъня, за да не се надсмее никой над моята старост, за да не помисли никой, че за мене животът е по-скъп от моя Бог; няма да продам за този кратковременен живот толкова велики небесни блага.

Влъхвата веднага заповядал да прострат светеца гол на земята и силно да го бият с бодливи пръчки; били го по цялото тяло така, че земята се обагрила с кръвта му.

Мъчителят отново го поставил пред себе си и след продължителния побой казал:

- Акепсим! Къде е твоят Бог? Нека Той сега дойде и те избави от ръцете ми.

Светецът отговорил:

- О, пребеззаконни! Моят Бог е вездесъщ. Той изпълва небето и земята и има сила да ме избави от ръцете ти. Но аз умолявам Неговата благост не за това да ме избави от мъченията, които ми причиняваш, а да ми даде търпение в мъченията, та като претърпя докрай, да наследя венеца на живота. За каква мъка и смърт си достоен ти, който въставаш срещу Живия Бог, ти, който си пръст и пепел? Наистина ти си достоен да изгориш в огъня, на който сега се покланяш като на бог, и твоят бог да те гори вечно.

Като чул това, князът на влъхвите пламнал от гняв и заповядал да оковат светеца в тежки железни окови и да го затворят в тъмница.

На другия ден сутринта бил хванат презвитерът Иосиф[4], осемдесетгодишен, и дяконът Айтала[5], и двамата - праведни и свети мъже, чиято ревност по Бога била като двуостър меч, посичащ безбожието. Когато били доведени при нечестивия влъхва, той гордо погледнал към тях и казал:

- О, погинали хора! Защо обхождате простия народ и го прелъстявате с вашето неправедно учение?

Презвитерът отговорил:

- Ние не прелъстяваме хората, а ги обръщаме от заблуждението към истинния Бог, Който е Господ и Създател на слънцето и огънят и на всички видими и невидими творения. Нашето учение е право, защото то учи за Единия Истинен Бог.

Влъхвата казал:

- Кое учение е по-справедливо: това, което поддържат царят и всичките воеводи, или това, което следват хора, слаби, отхвърлени, бедни и нищожни, какъвто си ти?

Презвитерът отговорил:

- Така е, ние сме слаби и отхвърлени в този свят, защото нашият Господ оказва благоволение не към живеещите в гибелни за душата богатство и житейска гордост, но към нашата нищета и смирение; по тази причина много от нас доброволно стават бедни и смирени, защото раздаваме имуществото си в ръцете на бедните, за което се надяваме да получим стократна награда от нашия Господ. И ако ние се бяхме упражнявали в събиране на богатства, то, трудейки се с ръцете си, бихме се обогатили повече от тебе, който не правиш нищо, а само ядеш плодовете на чуждите трудове, притесняваш други, бедни хора и отнемаш имуществото им; за нас е достатъчен нашият труд, за да се храним и сами, колкото е необходимо, и да храним и по-слабите си братя. Ние знаем, че пътят към Небесното Царство е труден за богатите и че стремящите се към обогатяване падат в изкушения.

- Остави дългите си лъжливи приказки и се поклони на огъня и слънцето - казал влъхвата, като прекъснал беседата му.

А презвитер Иосиф отговорил:

- Не се надявай, че някога ще ме видиш да изпълнявам вашата беззаконна воля, защото аз няма да оставя Създалия огъня и слънцето и няма да се поклоня на творението.

Като чул това, влъхвата заповядал да съблекат гол светия презвитер и да го бият с пръчки от розово дърво, чиито клони били бодливи като трънка, дотогава, докато била свлечена цялата му кожа и плътта му започнала да пада от костите.

Светецът, бидейки целият окървавен, възкликнал:

- Благодаря Ти, Господи Боже мой, че си благоволил да ме умиеш от греховете ми в собствената ми кръв!

След дълги побои светецът бил окован в две железни окови и изпратен в тъмницата при свети Акепсим, където двамата намирали утеха в страданията си, успокоявайки се взаимно с надеждата на Божията милост.

Когато презвитерът бил отведен в тъмницата, дякон Айтала останал пред княза на влъхвите и стоял вързан.

Влъхвата погледнал към него и казал:

- А ти какво ще кажеш? Ще изпълниш ли царската заповед? Ще се поклониш ли на великото слънце? Ще вкусиш ли жертвена кръв, за да се избавиш от бедите, които те очакват? Или ще останеш упорит и непокорен, както и другите?

Светият дякон отговорил:

- Пиенето на идоложертвена кръв е присъщо на тебе, нечестиви старче; ти смяташ за бог това, което е създадено от Бога. Аз не съм толкова сляп с душевните си очи, колкото ти, и няма да почета творението повече от Твореца.

Тогава мъчителят заповядал да вържат ръцете му под коленете и да проврат през вързаните ръце голям кол, а шестима палачи, по трима от всяка страна, да стъпят на краищата на дървото и така да душат светеца и да го бият с бодливи пръчки. Като скачали на дървото, войниците счупили ставите на мъченика и стягайки го с пръчки, разкъсали тялото му.

Светецът, мъжествено претърпял страданията, и казал на влъхвата:

- Ти се веселиш, мъчителю, докато гледаш разкъсано човешко тяло, като псе или гарван, което вижда труп и иска да се насити. Но знай, нечестивецо, че аз смятам тези мъчения за нищо.

Влъхвата пламнал от още по-голяма ярост и заповядал още по-силно да бият светеца, докато се счупили костите му и плътта му започнала да пада от тях. След това спрели да го бият и го понесли към тъмницата, защото той съвсем не можел да стъпи на краката си поради жестоките рани. Пренесли го и го хвърлили в тъмницата като някакъв товар при първите двама страдалци.

След пет дни светиите били отведени от тъмницата на мястото, наречено Рай, където бил храмът на бога на огъня, когото почитали нечестивите перси.

Князът на влъхвите седнал в съдилището и казал на светиите:

- Веднага ми кажете: ще продължите ли да упорствате в своето безумие или ще се измените към по-добро и ще бъдете заедно с нас?

Светиите отговорили:

- Нека ти бъде известно, съдия, че в това убеждение, което имаме от самото начало, ще останем и сега и ще пребъдем докрай. Нито със заплахи, нито с мъчения, нито с подаръци, нито по какъвто и да е друг начин ще измениш нашето добро изповедание. Ние знаем и изповядваме Единия Бог, Господа на всичко, в Него Единия вярваме и на Него Единия се покланяме.

Като чул това, влъхвата веднага измислил друго мъчение. Той заповядал да завържат мъчениците с въжета за ръцете, бедрата и пищялите им, да сложат пръчки във въжетата, да ги въртят и така да ги стягат с въжетата. Докато правели това, светиите търпели жестоки мъчения и страдания, защото се чупели костите им вътре в тях, а пукотът от чупещите се кости се чувал дори от стоящите надалече.

Мъчителите им казвали:

- Не се противете на царската воля.

Те отговаряли:

- Всеки, който изпълнява волята на вашия беззаконен цар, се противи на Бога.

Така измъчвали светиите от третия час до шестия. След това мъчителят заповядал отново да ги отведат в тъмницата, но светиите не можели да вървят сами, поради което ги носели като товари, и ги хвърлили там, където били преди. Мъчителят дал разпореждане на стражите да не позволяват на никого да идва при тях и да хващат и убиват тези, които поискат да им дадат храна, питие, или дрехи.

И Христовите страдалци прекарали три години в тази тъмница в големи лишения, като изнемогвали от глад и жажда, и търпели жестоки страдания от загноилите рани, така че и самите стражари се умилявали и много пъти плачели. Но имайки строга забрана от княза, те се страхували да облекчат страданията им по някакъв начин; само тайно някой от тях, или от другите затворници, които били там, понякога им давал парче хляб или малко вода - така търпели те от любов към Христа.

След три години, когато тук дошъл Сапор, с него бил и главният княз на всички персийски влъхви на име Ардасабор. Като узнал за светите мъченици Акепсим, Иосиф и Айтала, намиращи се в тъмница, той заповядал да ги доведат при него.

Когато светиите излезли от тъмницата, били подобни на тръстика, люляна от вятъра - толкова били отслабнали. Изнурени от глад и жажда, те изсъхнали като сено, падали от вятъра и не можели да вървят сами. Когато ги довели при княз Ардасабор, те представлявали ужасяваща гледка - видът им бил като на мъртъвци, лежащи в гробове, очите им били дълбоко хлътнали, костите им били покрити само с кожа.

Като ги видял, князът попитал:

- Вие християни ли сте?

Те отговорили:

- Да, християни сме, вярваме в Единия Жив Бог и Му се покланяме.

Князът казал:

- Виждате ли какви беди ви донесе вашата вяра, какви нещастия и скърби? Защото от многото мъчения и дългото стоене в тъмница вие изгубихте образа на живи хора и заприличахте на мъртъвци, лежащи в гроба. Съветвам ви да се поклоните на пресветлото слънце. Ако не ме послушате, ще умрете от жестока смърт.

Светиите в един глас се отказали от това нечестие и изповядали Истинния Бог, създал не само слънцето, но и всяка твар, и изявили пълна готовност да умрат за Създателя на всичко.

След дълъг спор, когато князът се оказал безсилен да ги подчини на своята воля, заповядал първо да бият свети Акепсим по гърба и корема с груби ремъци; и го били тридесет войници, а глашатаят викал:

- Подчини се на царската заповед и ще бъдеш жив.

Светецът, докато имал сили, отговарял:

- Аз се старая да изпълня волята на моя Господ с всичките си сили, получени от Него.

После силите му го напуснали и той замълчал. След това отсекли светата му глава и така се изпълнило пророчеството на боговдъхновения отрок, който някога го целунал по главата и казал:

- Блажена е тази глава, защото тя ще претърпи мъчение за Христа.

Тялото на светия мъченик било извлечено на улицата и хвърлено на кучетата, а стражите стоели настрани и наблюдавали да не го откраднат християните. След три дни, когато стражите отишли някъде, християните взели това многоценно съкровище и го погребали с чест.

След умъртвяването на свети Акепсим по заповед на мъчителя започнали да бият светия презвитер Иосиф и глашатаят викал:

- Ще бъдеш жив, ако се подчиниш на царската воля.

А светецът възклицавал:

- Бог е Един и няма друг, освен Него, “защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме”[6], в Него вярваме, Него почитаме, а царската заповед презираме.

След продължителни побои светецът изнемогнал и бил като мъртъв. Мъчителите, мислейки, че е умрял, го извлекли навън и го хвърлили на търговския площад; после, като узнали, че още диша, го хванали и го затворили в тъмницата.

След като затворили свети Иосиф, князът започнал да говори на свети Айтала:

- Пред твоите очи са животът и смъртта, честта и безчестието; не избирай по-лошото за тебе, оставяйки по-доброто, не върви по този път, по който вървяха безумните и получиха достойно за делата си наказание. Послушай моя съвет, за да се удостоиш с велики почести и да получиш подаръци от царските ръце; ако не ме послушаш, сам ще бъдеш виновен за своята гибел.

Светият дякон отговорил:

- Велик срам би било за мене пред лицето на небето и земята, ако не бях тръгнал по същия път, по който вървят отците ми. Ако те, бидейки стари на години и немощни по плът, пострадаха така мъжествено, то аз ли, който съм по-млад и по-силен по тяло, да се боя от тези временни мъчения? Не се боя от смъртта за Христа, Който умря за мене, не искам да изгубя вечния живот заради временния, няма да продам благочестието си за вашите подаръци и почести.

Тогава князът с ярост казал на стоящите наоколо:

- Хванете го и го бийте по-силно от първите.

А светецът казал:

- Пес смърдящ и нечист! Тези мъчения плашат само малодушните, а не силните мъже, чиито души горят от желание да се съединят с Христа.

Започнали да бият силно свети Айтала. Князът с удивление казал на своите:

- Защо християните пренебрегват този живот, а желаят смъртта като житейско благополучие?

Стоящите наоколо му казали:

- Те имат учение, предадено от отците им, според което има друг свят, по-добър от този; вярвайки в това учение, те пренебрегват този свят с надеждата за по-добър и затова доброволно избират смъртта.

Докато князът в продължение на много часове беседвал така с приближените си, през това време светецът търпял множество рани.

След това князът, преструвайки се на милосърден, заповядал да спрат да бият мъченика и казал на светеца:

- Покори се на царската воля и ще бъдеш здрав, защото ние имаме лекари, които могат да излекуват всичките ти рани.

Светецът отговорил:

- Дори и да можеш с една дума да ме излекуваш от раните, и тогава не бих се подчинил на вашето беззаконие.

Князът казал:

- Казах това, за да те изпитам, защото, дори и да се подчиниш, вече е невъзможно да оздравееш от толкова много и тежки рани, от които може да те изцели само смъртта. Бъди за пример на всички християни - да не смеят да се противят на царя и да безчестят князете му.

Светецът отговорил:

- Беззаконни съдия! Макар и винаги да говориш лъжа, сега, без да искаш, каза истината: за всички християни аз ще бъда пример на мъжество и великодушие; защото много от вярващите, като ще гледат мене като жив пример и ще виждат мъжественото ми страдание за Христа, ще се изпълнят с ревност по Господа, своя Бог, и ще отидат на същите мъчения заради Него.

Князът, удивлявайки се на мъжеството и търпението му, погледнал към стоящия наблизо свой приятел на име Адесх, който бил от град Арбела, и му казал:

- Вземи в своя град тези двама християни Иосиф и Айтала и направи така, че да бъдат убити с камъни от своите, от християни.

Той не искал да ги умъртви чрез посичане с меч, та християнските учители да приемат смърт от ръцете на християни.

Адесх ги качил върху животни като снопи или бездушни дървета; те не можели нито да ходят, нито да седят, тъй като всичките им членове били разслабени от безбройните мъчения, затова ги завързал за животните и тръгнал с тях към своя град. По пътя, когато било необходимо да спрат, за да почиват или да нощуват, ги сваляли от животните и ги слагали на земята като мъртви, защото те, обезсилени от побоите, не можели да помръднат нито ръце, нито нозе; и ако някой от състрадание към тях искал да им даде храна или малко вода, слагал ги в устата им с ръце; и отново ги вдигали от земята, качвали ги на животните, завързвали ги като мъртви за тях и така ги возели.

След пристигането им в град Арбела ги затворили в смрадна тъмница и не позволявали на никого от християните да идва при тях и да им помага с нещо. Раните им загноили, от язвите им изтичали кръв и гной, нямало кой да превърже раните им, или да ги обърне на другата страна, или да ги напои с чаша студена вода. Така светиите страдали за Бога.

В този град живеела една вярваща и свята жена на име Снандулия, която тайно хранела страдащите в тъмницата за Христа. Като узнала за Иосиф и Айтала, че са затворени в тъмницата, тя тайно дошла при тях през нощта със слугите си; дала на стражите много злато и влязла в тъмницата, където намерила мъчениците полумъртви: те вече не можели да говорят и едва дишали. Снандулия помолила стражите да ѝ позволят да вземе светиите за кратко време в дома си, като обещала на разсъмване отново да ги върне, и стражите ѝ разрешили. Тя взела мъчениците, пренесла ги в своя дом, който се намирал недалече от тъмницата; сложила ги да легнат, умивала язвите им, изтривала кръвта им с чисти кърпи и се мажела по тялото с нея, помазвала ги с драгоценно миро, превързвала струпеите им, целувала счупените им ръце и нозе и горчиво плачела над тях. Когато страданията им се облекчили, Иосиф дошъл на себе си и като погледнал, видял благочестивата жена, горчиво ридаеща над тях; той започнал да ѝ говори:

- Това твое благодеяние, о, света жено, е благоугодно на Бога и на нас, страдащите за Него; но не подобава така горчиво да ридаеш за нас, това ридание не е присъщо на нашата християнска надежда и вяра.

Жената отговорила:

- Аз се радвам за това, че Христос ви е дал такова мъжество да претърпявате твърдо лютите мъчения; още повече бих се зарадвала, ако ви бях видяла да претърпите мъчението докрай; а плачът е присъщ на човешката природа.

Свети Иосиф ѝ казал:

- Но не бива да плачеш за нас, защото ти знаеш, че всички скърби, претърпени за Христа, водят към вечно блаженство.

Когато започнало да се разсъмва, светиите веднага били отнесени в тъмницата. След шест месеца, когато раните на светиите позаздравели и те можели да стават от леглото, само ръцете на Айтала висели неподвижно, Адесх, на когото били предадени за мъчения от Ардасабор, бил свален от власт и на негово място дошъл друг съдия, на име Зеров, още по-жесток от първия. Когато той дошъл в града и започнал да принася жертви в храма на техния бог на огъня, жреците му съобщили за светите мъченици Иосиф и Айтала и казали:

- В тъмницата са затворени двама християнски учители, които преди бяха измъчвани от Ардасабор, след което бяха доведени тук, за да бъдат убити с камъни от самите християни. Понеже те не можеха да ходят от раните си, не ги извеждахме да бъдат наказани, но чакахме да оздравеят, за да се опитаме да ги склоним към единомислие с нас.

Като чул това, съдията веднага заповядал да ги доведат при него и дълго спорел с тях, с ласкателства и заплахи ги принуждавал да се поклонят на огъня и да вкусят от техните жертви. След като не успял да постигне нищо, той най-напред заповядал да окачат свети Айтала гол надолу с главата и да го бият с волски жили; и когато го биели силно, заздравелите рани отново се отворили и от тях рукнала кръв като от извори. Някои от присъстващите там влъхви се приближили към светеца и тихо му казали:

- Човече! Ако се срамуваш от народа да влезеш пред всички в храма на нашия бог и да принесеш жертва заедно с нас, обещай да направиш това тайно и ще бъдеш свободен от мъченията.

Светецът високо възкликнал:

“Отстъпете от мене всички, които вършите беззаконие, защото Господ чу моето моление!”[7]

. Три часа го били, след което мъчителят заповядал да го снемат и отнесат в тъмницата, тъй като той отново не можел да ходи поради отворилите се рани.

Когато снели свети Иосиф и го отнесли в тъмницата, на негово място бил окачен свети Айтала и също бил бит безпощадно в продължение на много време. А той непрестанно възклицавал:

- Аз съм християнин.

Когато снели и свети Айтала, на мястото му закачили един човек, изповядващ манихейското злочестие, който също изповядвайки пред всички своята злочестива вяра, порицавал персите за нечестието им. Окачили го и започнали да го бият. В началото той търпял нанасяните му рани; но когато започнали да го бият по-жестоко, завикал високо, проклинайки своя учител, отказвайки се от вярата му и обещавайки да се поклони на персийските богове. Присъстващият там свети Айтала, като чул това, се засмял и му казвал:

- Ти едва видя мъченията и вече се отрече от своя Манес (основателя на манихейската ерес). Благословен е Христос, нашият Бог, който ни укрепя и в най-жестоките мъчения и ни дава сила да бъдем непобедими и непоколебими в нашата благочестива вяра!

Като чул това, съдията се разгневил на светеца и заповядал отново да го бият с бодливи розови пръчки. Били го дотогава, докато не помислили, че вече е умрял, след това го извлекли навън и го хвърлили като мъртъв. Един влъхва, като видял лежащото голо тяло, се съжалил над него, подчинявайки се на природното чувство, и го покрил с чаршаф. Като видели това, някои от другарите му казали на съдията за постъпката му, хванали го и го били безпощадно. Така безмислостните му се отплатили за доброто; като видели, че свети Айтала още диша, те го хванали за краката и го повлекли към тъмницата.

След известно време светите мъченици отново били изнесени от тъмницата и поставени пред съдията. Той им казал:

- Хора, пожалете самите себе си, вкусете жертвена кръв и ще се освободите от мъченията.

А те в един глас отвърнали:

- Пиенето на кръв подобава не на хората, а на хищните псета. Но понеже ти, макар и да си човек по природа, си псе по нрав, лаещо срещу създалия те Бог, сам пий кръв и се насити с нея.

Съдията се разгневил и отново заповядал да ги бият. Съчувствайки им, присъстващите започнали да им говорят:

- Вместо кръв вкусете поне варено жертвено месо, за да се освободите от мъченията.

Светиите отговорили:

- Ние с нищо няма да оскверним нашата непорочна вяра.

След това съдията утвърдил такава присъда над светите мъченици - да бъдат убити с камъни от християните.

Тогава свети Иосиф казал:

- Искам да съобщя на съдията една тайна.

Съдията веднага се приближил към него, мислейки, че той иска да принесе жертва на идолите. А светецът плюл в лицето на съдията и казал:

- Не те ли е срам, безчовечни съдия, така жестоко да се бориш против човешката природа и да обръщаш яростта си към умиращите?

И съдията със срам се върнал на мястото си. По християнските домове веднага били изпратени множество слуги, които насила довели християните от домовете им на съда, за да убият свети Иосиф с камъни. Като го извлекли на просторно място, малко встрани от съдилището, те изкопали яма до бедрата му и го поставили в нея, тъй като не можел да стои прав. Като вързали ръцете му назад и поставили християни наоколо, слугите слагали камъни в ръцете им и ги принуждавали да ги хвърлят по светеца, което те правели, макар и против волята си. Довели и блажената Снандулия и я накарали да хвърли камък по светеца.

А тя възкликнала:

- Никога не се е чуло някой да принуждава жена да вдигне ръка срещу свети мъже, както правите вие, воювайки не срещу враговете, а срещу нас, и изпълвайки с кръв и убийства страната, намираща се в мир.

Нечестивците прикрепили железен рог към една дълга пръчка и го дали в ръката на Снандулия, за да прободе с него светеца отдалече.

Тя казала:

- За мене би било по-добре да бяхте проболи с този рог сърцето ми, отколкото да се докосне до тялото на светия и невинен мъж.

Около светеца били нахвърляни множество камъни, така че само главата му се виждала. Някой от нечестивите взел един голям камък, хвърлил го към главата на светеца, ударил я с него и я раздробил. Така добрият страдалец предал душата си в ръцете на Господа. Била поставена стража да пази тялото на мъченика като някакво съкровище, за да не бъде откраднато от вярващите. След три дни станало силно земетресение. От небето паднал огън, изгорил стражите и разхвърлял камъните като прах. Когато земетресението, гърмът и мълнията престанали, на мястото, където тялото на светеца било затрупано с камъни, дошли хора и видели, че камъните били разхвърляни, но тялото на светеца не намерили, защото Господ, по известни само на Него съдби, го пренесъл на незнайно място.

Светият дякон Айтала бил откаран в едно село, наречено Патриас[8], където също бил убит от християни, които по принуда хвърляли камъни по него; живеещите наблизо монаси дошли през нощта и тайно взели святото му тяло и го погребали с чест. На мястото, където бил убит свети Айтала, израснало миртово дърво, от което по молитвите на светия мъченик се изцелявали всякакви болести. И това дърво стояло в продължение на пет години, изцелявайки болестите на идващите. Като виждали това, нечестивите от завист го отсекли из корен. Много от достойните видели на това място блестяща небесна светлина и ангели, възпяващи и славещи Бога, прославящ Своите светии, по чиито молитви и ние да се удостоим да въздаваме заедно с ангелите слава във висините на Бога во веки.

Кондак:

Непорочно тайноводствал божественото, мъдри, си бил приятна жертва, Богоблажени; славно си изпил Христовата чаша, свети Акепсиме, молещ се със своите състрадалци за всички нас.


Освещаването на храма
на свети великомъченик Георги
в Лида

На трети ноември Христовата църква чества обновяването на храма на свети великомъченик Георги в Лида[9].

Светият великомъченик Георги пострадал при жестокото гонение срещу Църквата, повдигнато от римския император Диоклетиан. По време на страданията си, докато бил затворен в тъмница, свети Георги помолил слугата си след смъртта му да пренесе тялото му в Палестина. Слугата с точност изпълнил молбата на своя господар. Той взел обезглавеното тяло на великомъченика и с чест го погребал в град Рамла[10].

При царуването на благочестивия император Константин почитащите светия великомъченик построили в негова чест прекрасен храм в Лида. В този храм малко преди освещаването били пренесени от Рамла нетленните мощи на светия великомъченик. Това събитие станало на 3 ноември. Не е известно, дали още тогава е било установено ежегодното празнуване на този ден, във всеки случай в месецослова на Сирийската църква от 1030 г. 3 ноември се отбелязва като празничен ден.

Впоследствие великолепният храм на великомъченика, представляващ едно от най-забележителните украшения на град Лида, бил оставен в голямо запустение. От него се запазили само олтарът и самият гроб на светеца, където християните продължили да извършват своето богослужение. През втората половина на ХIХ век православна Русия проявила внимание към този храм. Пожертвованията на благотворителите и средствата, щедро отпуснати от руското правителство, дали възможност на град Лида отново да види този храм благоустроен и украсен. Освещаването на обновения храм се състояло на 3 ноември 1872 г., когато се чествала годишнината от първото му освещаване.

Кондак:

Към избраното и бързо твое застъпничество прибягнали с вяра, молим да се избавим ние, които те възхваляваме, страдалче Христов, от вражеските съблазни и от всякакви беди и злини, за да ти зовем: радвай се, мъчениче Георгие.


В памет на преподобни
Акепсим

Свети Акепсим живял при царуването на Теодосий Велики[11]. Затворил се в една малка келия и преживял в нея 60 години, без да вижда никого и без да говори с никого, молейки се само на Бога. Келията му, изкопана в земята, била много неудобна за живеене. За храна му служела леща, накисната във вода, и то веднъж в седмицата. Необходимата му за пиене вода черпел от близкия извор нощем, за да не го вижда никой. След усилени молби той приел епископски сан и след като извършил множество чудеса, в мир предал духа си на Господа.


В памет на светите мъченици
Атик, Агапий, Евдоксий, Катерий,
Истукарий, Пактовий и
Никтополион

Светите мъченици Атик и Евдоксий били войници в град Севастия[12] при царуването на Деций заедно с Катерий и Истукарий. За разпространяването на вярата в Христа светиите били хванати от пълководеца Маркел, който ги предал на многобройни мъчения. След това били хвърлени в тъмница, където били бити с волски жили по гърба и по корема, а после счупили зъбите им. По време на мъченията пълководецът се обърнал към свети Катерий и попитал:

- Ти ли си научил народа да не се подчинява на царските заповеди?

- Аз не съм учил народа да се противи на царя - отговорил той, - а да вярва в безсмъртния Цар - Христа.

След това били доведени светите Истукарий, Пактовий и Никтополион, които изповядвали Христа Бога, за което били осъдени и бити с колове, претърпели и множество други мъчения и накрая заедно с други били осъдени на изгаряне и така починали в Господа.


В памет на преподобни
Пимен Зографски (Софийски)[13]

Свети Пимен бил родом от град Средец, сега София, в България. Родителите му нямаха деца и често се молеха прилежно на Пресвета Богородица да им даде чедо, като обещаваха да го посветят на Бога. Една нощ, вече в напреднали години, майка му стоеше пред иконата на Пресвета Богородица, молеше се за това и плачеше. След като се умори, седна и задряма в лек сън. И ето, при нея дойде една жена, облечена в бели царски дрехи, а подире ѝ вървяха множество монаси, които паднаха на колене и я молеха да изпълни желанието на тази жена, защото тя е дала обет да подари за служба на Бога роденото от нея и да бъде монах като тях. След това прилежно моление монасите станаха и запяха чудна песен на Пресвета Богородица, а тя пристъпи към седящата майка, положи ръката си върху нея и каза: “Не плачи, о, жено! Ето, по благодатта на моя Син, Господ Иисус Христос, ти ще родиш син на тези си години!”. Като рече това, веднага стана невидима заедно с целия монашески сонм, а тя се събуди, стана и благодари на Бога и на Пресвета Богородица. Сутринта съобщи на мъжа си това видение, а той като добър Христов раб прибягна до църквата “Свети Великомъченик Георги” и разказа на своя духовен отец, иконописеца Тома, за видението на своята жена.

Една година след това видение майката роди в деня на светите апостоли Петър и Павел. След осем дни кръстиха новородения младенец и го нарекоха Павел, защото баща му се наричаше Петър. На рождения му ден бащата сложи трапеза в чест на светите апостоли, като покани всички бедни и нещастни в града и им раздаде половината от своето имущество. А младенецът растеше и се възпитаваше в дома на своите родители в благочестие и чистота. Като стана на двадесет години, баща му си отиде при Господа, а майка му, за да изпълни своя обет, го предаде на духовния си отец иконописеца Тома, който служеше при църквата “Свети Великомъченик Георги”, да го научи на писмо и на страх Божий, за да служи на Бога с праведност и монашеска чистота. При този духовен отец той остана шест години, като се научи на писане, четене, пеене и иконопис, неотлъчно беше с него и се поучаваше на словото Божие и на монашеско житие. Но в късо време духовният му отец тежко се разболя и умря в дълбока старост, като обеща на светия юноша, че след 40 дни, когато застане пред страшния престол на Владиката Христа и получи Неговата милост, ще му се яви. А той през тези дни да пребъдва в молитва и пост. И наистина, на четиридесетия ден от смъртта му, когато светият юноша пребъдваше в обичайната си молитва насаме, внезапно го осия небесна светлина, след което му се яви неговият духовен отец Тома със светъл венец в ръцете и му рече: “Радвай се, чедо мое Павле, че по молитвите на нашите атонски свети отци и по ходатайството на покровителката на атонската Света Гора, Пресвета Богородица минах безпрепятствено въздушните митарства и застанах пред престола на Господа Иисуса Христа, Който ми даде този венец и ме прати при тебе да ти кажа, че ако искаш и ти да бъдеш увенчан с такъв венец, трябва да опазиш всичко, което съм ти говорил, когато бях с тебе! Да не отстъпваш от заповедите на Господа Бога, Иисуса Христа и да изпълниш обета на твоите родители, защото ти се роди по обещанието и ходатайството на пречистата Владичица Богородица и по молитвите на нашите атонски преподобни отци. А твоите родители, които живяха благочестиво и се преставиха при Господа, изпълнени с духовна християнска радост, сега се веселят заедно с всички светии в Небесното Царство и се молят за тебе, да бъдеш и ти там, където са те”[14]. Това като каза, стана невидим. А светият юноша падна ничком да благодари със сълзи на Бога и пречистата Дева Богородица, задето го сподобиха да види своя духовен отец след смъртта му и да получи от него известие за своите родители.

След това видение светият юноша започнал да мисли как да се избави от тоя суетен свят и често молеше пречистата Майка Божия да оправи пътя му. Веднъж стоеше на клироса и пееше и чу Евангелието на Кръстопоклонна неделя: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”[15]. Размисляйки над тези думи, като се завърна у дома си след божествената литургия, раздаде на бедните цялото си имущество, падна ничком пред иконата на Пресвета Богородица и много нощи се моли с плач тя да оправи пътя му и да му посочи мястото, където би могъл да се спаси. Така след много дни в пост и молитва, една нощ пак му се яви духовният му отец и му каза: “Радвай се, чедо Павле! Защо така скърбиш? Не знаеш ли и не помниш ли, което съм ти говорил, че място за спасение е жребият на Божията Майка, атонската Света Гора? Иди там, и ще намериш спасение за душата си! Ето сега мнозина благочестиви християни се готвят да отидат там на поклонение. Тръгни с тях, след като раздадеш на бедните всичко, което ти е останало от твоето имущество, та по такъв начин безпрепятствено да поработиш на Господа и да получиш великата награда и милост от Подвигоположника Христа Бога!”. След тези думи духовният му отец го благослови и стана невидим. Той стана като от сън, с радост направи всичко, което му заповяда: причасти се с пречистите Тяло и Кръв на Господа Иисуса Христа и хвана пътя с други благочестиви хора за атонската Света Гора. Като пристигна там и обиколи всички манастири, остана в Зографския манастир между сродните свои братя българи. Игуменът на тази обител Спиридон, човек благочестив и изпълнен с Дух Свети, видя почиващата в него заря на божествения Дух, защото беше много смирен и кротък, и го връчи на един духовен подвижник, който живееше извън манастира, да го научи на монашески живот и подвиг, защото беше много млад и не беше възможно да живее в общежитието. Когато стана на възраст, тогава игуменът го прие в манастира и го пострига в монашество, като му даде името Пимен[16], с което предсказа, че ще бъде пастир на много Христови овце.

Свети Пимен премина с безропотно смирение и отсичане на собствената воля всички послушания в манастира, денонощно се молеше на Бога, пръв беше на общата молитва и последен излизаше от църквата с ум, вглъбен в Бога. Заради това братята много го обикнаха и го наричаха “младият старец”. Обаче не можа да избегне и дяволското изкушение. Братята, които служеха заедно с него в трапезарията, започнаха да му завиждат за неговата добродетел и постоянно му правеха пакости: ругаеха го, наливаха вода на главата му, удряха му плесници, плюеха го в лицето. А той търпеше всичко това заради Господа, Който е претърпял заради нас побоища, плесници, заплювания и кръст. И колкото той с кротост и смирение просеше прошка от тях, толкова повече те му правеха пакости. Веднъж, за да не отиде на църква, взеха всичките му дрехи с расото и ги хвърлиха в огъня. А той помоли за прошка, после се помоли на Бога и веднага огънят угасна и дрехите му останаха невредими. Като видяха това чудо, неговите братя съслужители паднаха пред него с молба за прошка и вече не му правеха пакости, а го почитаха като отец и се разкайваха за всичко сторено дотогава. А той не само им прощаваше, но сам искаше прошка от тях.

Игуменът, като виждаше свети Пимен, как безропотно служи и изпълнява всички послушания самоотвержено, със смирение и подчинение, го постави за четец в църквата. А по-късно, когато стигна тридесетгодишна възраст[17] по молбата на игумена и братството беше ръкоположен за дякон и свещеник (против волята му) от Божия архиерей Памфилий, българин от Воденската епархия, който беше посетил Света Гора и се намираше в Зографския манастир. Свещенодействаше непорочно и винаги проливаше сълзи, като се мислеше недостоен за такова високо служение. Веднъж, когато той беше чреден и по манастирския обичай благославяше хля6а, внезапно хлебарят бе обзет от демон, падна на земята, запени се и викаше: “Няма да изляза от тебе, защото престъпваш Божиите заповеди и не живееш според своя обет!”. Светецът, без да се уплаши, както си правеше каждението, помоли се на Бога и изгони демона от монаха. Като видяха това чудо, братята прославиха Бога, Който и в тяхно време въздига Свои угодници за прослава на Своето име и за укрепване на немощните. Затова не само братята на Зографския манастир, но и от цялата Света Гора идваха при него за съвет и наставление.

Случи се веднъж светецът да бъде на жътва заедно с други братя. И ето че змия ухапа един монах по крака, от което кракът му се поду, и той не можеше да ходи. Братята дойдоха при светеца, като техен иконом, и му съобщиха това. А той, като дойде на мястото, дето лежеше братът, най-напред се помоли на Бога, после поучи ухапания от змията брат, че това му се случило по Божие допущение, задето се е отклонявал от послушанието си и е предизвиквал ропот всред братята, тогава направи калчица от земята, помаза ухапаното място и монахът веднага стана здрав.

Освен службата в църква, игуменът и братята му бяха възложили и манастирското икономство, което изпълняваше не без труд, а твърде често сам носеше дърва, сам приготовляваше яденето за братята, сам помагаше на немощните, а не преставаше и да рисува икони на светците, на чийто живот гледайки според апостола, се стремеше да достигне тяхната добродетел и да подражава делото на своя свят духовен отец Тома. Така изпълняваше своето послушание, че от всички беше обичан и почитан - не само от своите си братя, но и от монасите на цялата Света Гора. Поради това постоянно настояваше пред игумена да го освободи от икономството, за да се посели някъде на пусто място, та по такъв начин да избегне човешката почит. Като виждаше неговото богоугодно стремление, игуменът му даде благословението си. Така той излезе от манастира и се посели на пусто място, недалеч от така наречения “стар манастир”. Там си направи дървена къщица, покри я с листа и започна да се подвизава насаме, като прекарваше много дни в пост[18], стоеше на колене и проливаше сълзи в молитва към Бога и светеца. Веднъж, като се завърна от пещерата и дойде в къщичката си, намери двама братя, които бяха дошли от манастира при него за наставление. Когато искаха да се върнат, внезапно ги окръжи голям пламък. Като видя голямата опасност, че всички те и къщичката му ще изгорят, коленичи, вдигна ръце към небето, помоли се на Бога и веднага падна голям дъжд, който угаси пламъка.

Свети Пимен рядко идваше в манастира - само да се причасти с пречистите Христови Тайни. А когато настъпваше Великият пост, отиваше в манастира, причащаваше се със светите Тайни, прощаваше се с всички братя и така отиваше в своята пустиня. Връщаше се чак на Великата събота, за да отпразнува заедно с братята светлото Христово Възкресение, и като се причастеше със светите Христови Тайни и общата братска трапеза, отиваше си. В другите дни храната му беше кестени и див зеленчук.

Така светецът се подвизава петнадесет години в своята къщица и в пещерата на свети Козма. Идваха при него от цялата Света Гора желаещи да останат при него. Но той ги връщаше с увещание, че няма воля Божия за това, а всеки да се върне в своя манастир, и ако иска да се спаси, нека се подчинява на игумена като на Христа, да изпълнява послушанието си безпрекословно, като и сам отсича своята воля, и да спазва клетвата, която е дал, когато бил постриган в монашество пред светото Евангелие и пред престола на Бога Всевишни. В края на всеки свой съвет той имаше обичая да каже при сбогуването: “Чедо, потруди се малко в този живот, и не напразно ще отиде твоят труд!”.

Когато преподобният стана на 55 години и наближи манастирският храмов празник Гергьовден, той отиде в пещерата на свети Козма и там прекара в бдение, стоейки цяла нощ на крака. На разсъмване сутринта изпадна в унес и видя градове и села и много овци, които нямат пастир[19]. И ето, приближи се до него един светло облечен войник, който държеше в ръцете си пастирски жезъл, и му рече: “Виждаш ли тези градове и села и овци?” Той отговори: “Виждам!”. Онзи продължи: “Всички те нямат пастир и ще погинат. Затова ме прати Господ Бог Вседържител да ти кажа, че ти ще им бъдеш пастир. Вземи този жезъл и побързай да им помогнеш! Аз пък ще бъда с тебе и не се бой!”. Преподобният рече: “Кой си ти?”. Оня отговори: “Аз съм Божият раб Георги, покровителят и застъпникът на този манастир!”. Като рече това, той си отиде. Преподобният дойде на себе си, седна и размишляваше какво значи това видение. В това негово продължително недоумение от манастира дойде ученикът му монах Памфилий и му донесе коливо, а той седна и яде, без да каже нищо - само мълчеше и размишляваше за видението. Ученикът му рече: “Отче, защо така мълчиш и седиш вглъбен в себе си?”. Свети Пимен му отговори: “Чедо, недоумявам, какво да ти кажа. На себе си ли бях или на сън, но се молех и видях видение: градове и села и много овци, които нямат пастир. И ето, застана пред мене покровителят на нашия манастир с пастирски жезъл в ръцете, облечен в светла войнишка дреха, и ми рече: “Виждаш ли тия градове и села и овци, които нямат пастир?”. Казах, че виждам. Тогава той ми рече: “Всички те ще погинат. Затова ме изпрати Господ Бог Вседържител Иисус Христос да ти кажа, че ти ще им бъдеш пастир”. И ми даде жезъла, който държеше в ръката си, и ми рече: “Побързай, помогни им! Аз ще бъда с тебе, не бой се!”. Това, като рече, отиде си. Аз дойдох на себе си и размишлявам: Къде иска да ме прати Бог? Защото не знам кои са тия градове и села, а и свети Георги не попитах. Помоли се на Бога и ти, чедо, да ми открие видението! След като рече това, ученикът си отиде в манастира.

Преподобният започна прилежно да моли Бога и свети великомъченик Георги за това. Един ден по време на молитва пак му се яви свети Георги, както по-рано светло облечен и му рече: “Защо недоумяваш и се бавиш? Градовете и селата са твоето отечество с околностите, а жителите им са овцете без пастир. Прочее, иди и ги утвърди в Христовата вяра, обнови църквите им и съгради манастири! Ето, Бог вложи в сърцето на султана благоразположение да даде на християните свобода да си градят църкви!”. Това като рече, стана невидим. Свети Пимен стана, помоли се, отиде в манастира и изповяда всичко това на един прозорлив старец, който му каза, че всичко му е открил Бог: “Затова не се бави! Вземи благословение от светите наши отци, помоли се на Бога и на светия Негов раб, храбреца великомъченик Георги, поклони се на неговия чудотворен образ и отивай!” Той направи тъй, както му рече прозорливият старец: взе благословение от игумена и хвана пътя заедно с един свой ученик Памфилий. Манастирските братя го изпратиха до границите на манастира, разцелуваха се, благословиха се и се завърнаха с плач, задето се разделяха със светия отец.

Като пристигна в своето отечество, той започна да говори на християните словото Божие, да ги утвърждава в Христовата вяра и навсякъде да строи църкви: защото, както му рече великомъченик Георги, получи се заповед от султана, християните в ония краища безпрепятствено да си строят църкви. Християните като овци без пастир с хиляди идваха при него като при свой пастир, носеха своите болни и обзети от нечисти духове и оздравяваха само с възлагане на неговите ръце. Обиколи целия софийски край, съгради в градовете и селата 300 църкви и обнови 15 манастира, сред които и Черепишкия манастир на река Искър, и събра много манастирски братя, постави им игумен и всичко нареди по образеца на Зографския общежителен манастир. Името му се разнесе навсякъде заради многото чудеса, които вършеше. Затова идваха при него от околните краища Видин и Доростол (Силистра) да чуят словото Божие и да излекуват своите болни. И го молеха да посети и техните градове и села и да утвърди християните в Христовата вяра, защото мнозина бяха забравили да почитат истинския Бог и се бяха предали на суеверие, а други се отричаха от Христа и приемаха учение, противно на християнството. Като чу това, преподобният напътстваше братята със словото Божие, тръгна и обходи всички села, утвърждаваше християните със слово, лекуваше недъгавите и болните им, зидаше църквите им и така стигна в Суходолския манастир, който беше разорен. Той го обнови, събра братство, постави им игумен, даде им общежитиен устав и им заповяда да не отстъпват от светоотеческите правила, редовно да изпълняват службите, а можещите да не се ленят да утвърждават във вярата Христовото стадо, защото те са солта на земята[20] и ще отговарят на Страшния съд Христов за всяка погинала душа. Оттук премина чак в Доростолския край. Жителите като чуха, че е дошъл в тяхната страна, се стичаха при него от всички села и носеха своите недъгави за изцеление, които преподобният лекуваше с докосване на своите ръце и ги утвърждаваше в Христовата вяра със словото Божие. Когато беше в село Червена вода, родители донесоха своя единороден син слепороден и го молеха да се помоли за него да прогледа. Той вдигна очи към небето, заплака, на колене се помоли Богу и като стана, направи калчица, помаза очите на слепия[21] и той веднага прогледа. Слепият повече не пожела да се върне при родителите си, но помоли преподобния да го постриже в монашество и да го облече в монашески дрехи. Свети Пимен склони на неговата молба, пострига го и той тръгна след него.

Когато беше все още в оня край, му се яви свети великомъченик Георги и му рече, че е дошло времето да отиде при Господа, затова нека побърза да се завърне в Черепишкия манастир, защото Богу е угодно там да почине от своите трудове. След това видение той тръгна по същия път, по който беше дошъл, като продължаваше да проповядва и да утвърждава християните в Христовата вяра. Пристигна в Суходолския манастир, събра всичките братя, настави ги със словото Божие и им каза, че му е дошло времето да си отиде от тоя живот, но те да пребъдват, в което са призвани[22] и да не престъпват клетвата, която са дали пред Бога, когато са приемали ангелския монашески образ. Като ги настави по такъв начин, причасти се със светите Тайни и тръгна на път. А братята с плач и ридание се разделиха със светия свой отец, задето не ще го видят вече и не ще се наслаждават на неговите хубави слова.

Като пристигна в Черепишкия манастир, тежко се разболя и узна, че е дошло времето му да отиде при Господа. Затова свика цялото братство и го поучи със словото Божие, причасти се със светите Тайни и предаде духа си на Бога. Лицето му се просвети и блесна като слънце. Вестта за смъртта на преподобния се разнесе навсякъде и от всички околни краища християните се стекоха при мощите му, за да се благословят от него и да целунат своя добър пастир и наставник. Подир всенощно бдение и божествена литургия братята извършиха надгробно опело и го погребаха вън от църквата, както той им беше заповядал, на 3 ноември 1610 г. от Христа; в този ден да го предадат на гроба му беше казал свети великомъченик Георги; на този ден се празнува неговата памет. От гроба му болни се изцеряваха, обзети от нечисти духове се освобождаваха и ставаха много други различни чудеса.

Това написах в Черепишкия манастир аз, ученикът на преподобния отец Пимен, грешният монах Памфилий, бидейки очевидец на неговото житие и на многото негови чудеса.

По предание след много години Черепишкият манастир бил разорен и опожарен. Затова братята на Суходолския манастир дошли, намерили светите мощи на преподобния Пимен цели и нетлении и ги пренесли в своя манастир, във Видинска епархия, където лежат и до днес.

Тропар:

Възпитан в Атонската Зографска обител, изобразилия се в плът Син Божий, изобразявайки си проповядвал на всички, Пимене, преподобни отче наш. Обновил много храмове, си направил сам себе си храм на Светия Дух. Затова те облажаваме зовейки: моли Христа Бога да се спасят нашите души.

По молитвите
на славните и добропобедни мъченици,
Господи Иисусе Христе, Боже наш,
помилуй нас.
Амин.



[1] Село, близо до Наесон.

[2] Арбела - град на един от притоците на река Запат (или Забат), представляващ на свой ред ляв приток на река Тигър. Този град се намира недалече от Ниневия.

[3] В тези думи се съдържа богохулна насмешка, защото кръстната смърт се смятала за позорна и на нея били осъждани най-престъпните и презрени хора.

[4] Иосиф бил презвитер от Бет-Кетуба в Адиабена.

[5] Айтала - дякон от крайефратската местност във Вавилония.

[6] Деян. 17:28.

[7] Пс. 6:9 (слав.).

[8] Това село се намирало в Бет-Нугардска област. Нугарда - град с епископия, подчинен на Мосулската митрополия.

[9] Лида, или Диосполис, - град в Палестина, в Саронската равнина, в пределите на Вениаминовото коляно.

[10] Рамла - град в Палестина, недалече от Иопия.

[11] Теодосий Велики - римски император от 379 до 395 г.; при неговото царуване християнската вяра била окончателно утвърдена в Римската империя.

[12] С това име били известни няколко града. Тук става дума за Севастия Арменска.

[13] Превел от старобългарски епископ Партений.

[14] Иоан. 17:24

[15] Марк. 8:34.

[16] Гръцкото име Пимен значи пастир.

[17] Според църковните канони свещеник се посвещава не по-млад от 30 г.

[18] Евр. 13:7.

[19] Мат. 9:36.

[20] Мат. 5:13.

[21] Иоан 9:6.

[22] 1 Кор. 7:20.