14 НОЕМВРИ

14 НОЕМВРИ

Житие на свети апостол
Филип

Край Галилейското езеро, близо до Хоразин и Капернаум, се намирал град Витсаида[1] . В него се родили трима Христови апостоли от лика на 12-те: Петър, Андрей и Филип. Петър и Андрей били рибари и се занимавали с този поминък, докато ги призовал Христос. А Филип от юношеските си години бил даден да се обучава в книжната мъдрост. Той усърдно четял и изучавал Свещеното Писание и пророчествата за въжделения Месия и в сърцето му пламнала гореща любов към Него и силно желание да види Господа лице в лице, макар още да не знаел, че Този, Когото очакват и желаят да видят толкова много хора, вече е дошъл на земята.

Но ето че Христос дошъл в Галилейските предели и намерил там Филип, който горял с такава любов към Месията.

- “Върви след Мене” - му казал Иисус[2]

. Като чул Господния призив, Филип с цялото си сърце повярвал, че Той е истинският Месия, Когото Бог обещал чрез пророците, и Го последвал. Той наблюдавал пресветия живот на Господа, и той се стараел да Му подражава и да се поучава от Него на Божествената премъдрост, с чиято сила впоследствие победил езическото безумие. Радвайки се на намирането на такова Съкровище, с Което щял да бъде изкупен целият свят, той искал не само себе си да обогатява с Него, но и други да се сподобят със същия дар. Когато срещнал своя приятел Натанаил, той с радост му възвестил:

- Намерихме Този, за Когото са писали Моисей в Закона и пророците - Иисуса, сина на Иосиф, от Назарет.

Натанаил не повярвал, че от малък град и прост род може да се роди Месия, Царят Израилски, и казал:

- “От Назарет може ли да излезе нещо добро?”

Тогава, без да му каже нищо повече, Филип го посъветвал само да иде и да Го види:

- “Дойди и виж” - казал той.

Той знаел, че още щом Натанаил види Иисус и чуе спасителните Му слова, веднага ще повярва, че Той е Месия. И наистина станало така. Когато двамата отишли при Иисус, Господ, Който изпитва сърца и утроби и чете съкровените мисли на човеците, видял Натанаил да идва към Него и казал:

- “Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство”.

Натанаил много се учудил и попитал:

- “Отде ме познаваш?”

Господ отвърнал:

- “Преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те”.

А докато бил под смоковницата, Натанаил размишлявал за Божествения Месия, в надеждата на Когото била цялата радост и веселие на верните Божии раби. И Бог му дарувал сърдечно съкрушение и топли сълзи, които той присъединявал към усърдната си молитва Господ да изпълни обещаното на отците му от векове и да прати на земята Спасителя на света. Всевиждащото Божие око съзряло тогава пребиваващия в умиление Натанаил и затова Господ му казал, че докато бил под смоковницата, го е видял.

От тези думи Натанаил се изумил още повече. Той си спомнил за какво размишлявал и с какво умиление молел Бога да прати Месията. Той знаел, че с него нямало нито един човек, който да го види, и че мислите му не може да прозре никой, освен Бога. Затова веднага повярвал, че Иисус е Месията, когото Бог обещал да изпрати заради спасението на човешкия род, и признал в Христа, Който съзрял тайните на сърцето му, Божественото естество. Затова възкликнал:

- “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев!”[3]

Каква благодарност изпитвал впоследствие Натанаил към Филип за това, че му е възвестил за дошлия на земята Спасител и го е привлякъл към обещания Месия. И свети Филип ликувал в сърцето си, че хората са придобили Божественото Съкровище, скрито в дълбините на човешкото естество, и се изпълвал с още по-голяма любов към своя Господ. Обаче той виждал в Божествения Учител само високите човешки нравствени съвършенства и не познавал още Божеството Му. И ето, че Христос поискал да го изправи. Веднъж, когато отишъл отвъд Тивериадското море[4]  с пет хиляди души народ и пожелал да нахрани по чуден начин голямото множество от Свои слушатели, Господ казал на Филип:

- “Отде да купим хляб, за да ядат тия?”[5]

. Господ казал това, за да го изпита, защото знаел, че няма откъде да вземат хляб. Той знаел отнапред и това, което ще му отвърне Филип. И му задал този въпрос, за да познае той по-добре сам себе си и като се засрами от маловерието си, да се поправи. И наистина, Филип не си спомнил за Божието всемогъщество и не казал:

- Ти, Господи, всичко можеш и не подобава да питаш за това когото и да било. Само пожелай и всички тозчас ще се наситят: “отваряш ръката Си - насищат се с благо”[6].

Но Филип не казал това и като мислел за своя Господ като за човек, а не като за Бог, рекъл:

- “Тям не ще стигне хляб за двеста динария, за да вземе всеки от тях по малко”[7]

. После заедно с другите ученици добавил:

- “Разпусни ги, за да отидат в околните колиби и села и си купят хляб, понеже няма какво да ядат”[8]

. А когато Господ преломил пет хляба и две риби за пет хиляди души народ[9], Филип видял, че от ръката на Господа като от неизчерпаема житница всички получили достатъчно храна, докато не се наситили. Тогава апостолът се засрамил от своето маловерие и като се утвърдил във вярата, прославил заедно с другите Божията сила в Иисуса Христа.

Впоследствие свети Филип бил причислен от Господа към лика на дванадесетте избрани апостоли, получил от Него благодат и бил удостоен с близко общение с Него. Веднъж на празника в Иерусалим дошли елини и не могли да се приближат до Иисус, понеже били невярващи езичници. Затова те пристъпили към апостол Филип и го молели:

- “Господине, искаме да видим Иисуса”.

А той преди всичко казал за това на Андрей и вече заедно с него се осмелил да извести Иисус за желанието на елините, радостен, че и езичници търсят да видят и чуят техния Господ и Учител. Тогава той чул от Иисуса дивно учение и пророчество за езичниците, които ще повярват в Него, но не сега, а след смъртта Му.

- “Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод”[10]

. С това Христос сякаш казвал: “Докато Аз живея на земята, имам само част от дома Израилев, вярващ в Мене. Ако пък умра, не само домът Израилев, но и много езичници ще повярват”.

На другия ден след тайната вечеря, свети Филип дръзнал да попита Господа за великата тайна на Божеството и Го молел да им покаже Отца:

- “Господи, покажи ни Отца, и стига ни”[11] - казал той. С този въпрос той принесъл голяма полза на Христовата Църква, защото оттук ние сме се научили да познаваме единосъщието на Сина с Отца и да заграждаме устата на еретиците, които отричат тази Божествена истина. Господ отвърнал на това с кротък упрек:

- “Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене; ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене”[12]

. Този отговор на Господа научил свети Филип и заедно с него цялата съборна апостолска Църква достойно да вярва в равенството на Божеството на Сина с Отца и изобличава богохулството на Арий, който казва, че Синът Божий е творение, а не Творец.

След доброволните страдания и възкресението на Сина Божий свети Филип видял заедно с другите апостоли своя Господ вече в безсмъртно и прославено тяло, приел от Него мир и благословение, а също видял и възнесението Му. После той се сподобил с благодатта на Светия Дух и станал проповедник Христов сред езичниците, защото му се паднал жребият да отиде в Мала Азия и Сирия. Отначало той проповядвал в Галилея. Веднъж тук го срещнала една жена, която носела на ръце умрялото си дете и неутешимо ридаела. Като я видял, Христовият апостол я съжалил, прострял ръка над детето и казал:

- Стани! Така ти повелява Христос, Когото проповядвам.

И младенецът веднага оживял. Щом видяла детето живо и здраво, майката с радост паднала в нозете на апостола, въздала му благодарение за възкресението на сина си и го помолила за кръщение, защото повярвала в проповядвания от него Христос Господ. Апостолът кръстил майката и сина и се отправил в езическите страни. Той проповядвал Евангелието в Гърция, вършел много чудеса с Христовата сила, изцелявал болести и възкресил един мъртвец. Това чудо изумило живеещите там иудеи и те пратили известие до архиереите и князете иудейски в Иерусалим, че при тях дошъл някакъв неизвестен човек на име Филип, който проповядва името Иисусово и с него прогонва бесовете, изцелява всякакви болести, дори е възкресил един умрял и мнозина вече са повярвали в Христа. Скоро от Иерусалим в Гърция пристигнал един архиерей с книжници, озлобен и гневен на Филип. Той облякъл архиерейските си одежди, високомерно и гордо седнал на съдийското място в присъствието на много хора - както иудеи, така и езичници. Довели апостол Филип и го изправили пред събранието. Архиереят го погледнал горделиво и с гняв заговорил:

- Не ти ли стигат Иудея, Галилея и Самария, за да прелъстяваш простите и неуки хора? Но ти дойде и тук, при мъдрите елини, за да разпространяваш съблазънта, която си научил от Иисус, противника на Моисеевия закон, заради което Той бе осъден, разпнат на кръста и умря с позорна смърт и само заради празника на Пасха бе погребан, а вие, учениците Му, Го откраднахте тайно и за прелъстяване на мнозина разгласявахте навред, че Той Сам е възкръснал от мъртвите.

Когато казал това, тълпата викнала против Филип:

- Какво ще кажеш на това, Филипе?

И настанал голям шум: едни настоявали той веднага да бъде убит, а други - да бъде отведен за наказание в Иерусалим. Тогава светият апостол отворил уста и казал на архиерея:

- Напразно си възлюбил суетата и говориш лъжи. Защо сърцето ти остава като камък и не искаш да изповядаш истината? Нима не положихте вие печат на гроба и не поставихте стража? И когато нашият Господ възкръсна, без да разруши гробния печат, не дадохте ли вие злато на воините, за да излъжат, че докато са спели, учениците на Иисуса са Го откраднали? Как сега не се свениш да изопачаваш истината? Самите печати на гроба ще послужат в деня на съда като ясни изобличители на вашата лъжа, като свидетели на истинското възкресение Христово.

След тия думи архиереят се разгневил още повече и в безумна злоба се нахвърлил върху апостола, като искал сам да го хване и да го убие, но в същата минута ослепял и целият почернял. Присъстващите сметнали това за вълшебство и се нахвърлили върху Филип, искали да го погубят като влъхва, но всички били застигнати от същото наказание, както и архиереят. А земята се разлюляла страшно и всички потреперили от ужас и познали великата Христова сила. Като видял тяхната душевна и телесна слепота, апостол Филип ги съжалил и се обърнал с молитва към Бога, за да ги просвети. И ето, по молитвата на светия свише било пратено изцеление на всички пострадали. Това чудо накарало мнозина да се обърнат към Христа и да повярват в Него. А архиереят, все още ослепен от злоба, не само не искал и след това да се изправи и да познае истината, но отново започнал да хули нашия Господ Иисус Христос. Тогава го поразило още по-голямо наказание. Внезапно земята разтворила недрата си и го погълнала, както някога Датан и Авирон[13].

След гибелта на архиерея свети Филип кръстил мнозина и им поставил за епископ един почтен и достоен мъж на име Наркис, а сам отишъл в Партия. По пътя той молел Бога за помощ в трудовете си. И ето, когато преклонил колене за молитва, от небето му се явило изображение на орел със златни крила, разтворени в подобие на разпнатия Христос. Укрепен от това явление, свети Филип се отправил отново да проповядва и като обиколил аравийските и кандакийските градове[14], се качил на кораб и тръгнал по море към сирийския град Азот[15]. През нощта започнала силна буря и всички се отчаяли за живота си. Тогава светият апостол застанал на молитва и на небето веднага се явило знамение на светоносния кръст, което озарило мрака на нощта и морето внезапно утихнало, а вълните се умирили. Когато стигнал до бреговете на Азот, той слязъл от кораба и бил приет в дома на един страннолюбец на име Никоклид. Този човек имал дъщеря - Харитина, която страдала от болест на едното око. Като влязъл в неговия дом, апостолът започнал да проповядва на присъстващите словото Божие и всички с радост го слушали. Сред тях била и Харитина. Тя била обзета от такъв духовен възторг от учението на апостола, че забравила за болестта си. А той, като видял нейното усърдие към Словото Божие, ѝ заповядал да призове името на Иисуса Христа и сложил ръката си на болното ѝ око. Щом Харитина изпълнила това, окото ѝ в същия миг оздравяло и целият Никоклидов дом повярвал в Христа и приел свето кръщение.

От Азот апостол Филип се отправил в Иерапол Сирийски[16] , където проповядвал Христа и предизвикал силен гняв у народа, който дори искал да го убие с камъни. Но застъпничеството на един влиятелен гражданин на име Ир го спасило от народното възмущение.

- Граждани! - обърнал се той към народа. - Послушайте моя съвет и не правете зло на този чуждоземец дотогава, докато не узнаем дали неговото учение е истинно, и ако то не се окаже такова, тогава ще го погубим.

Народът не се осмелил да противоречи на Ир, който отвел Филип в дома си. Апостолът проповядвал в дома му и обърнал към светата вяра Ир, домашните и съседите му, а после ги просветил с тайнството на светото кръщение. Като научили, че Ир е приел кръщение, гражданите се събрали през нощта, обградили дома му и възнамерявали да го подпалят, докато вътре всички спели. Свети Филип разкрил замисъла им и без страх застанал пред тях. А те, скърцайки със зъби като диви зверове, го хванали и го отвели в своя съвет. Като видял апостола, началникът на съвета Аристарх протегнал ръка и го хванал за косите, но в същата минута ръката му изсъхнала и той се лишил от слух и зрение. Тогава чувствата на хората се променили - при това чудо гневът им се сменил с изумление и те започнали да умоляват апостола да изцели градоначалника Аристарх. А свети Филип казал:

- Ако не повярва в Бога, Когото проповядвам, няма да бъде изцелен.

По това време наблизо минавало погребално шествие и народът, желаейки да посрами апостола, казал:

- Ако възкресиш този мъртвец, тогава Аристарх и всички ние ще повярваме в твоя Бог.

Апостолът вдигнал очи към небето, дълго се молел, после се обърнал към мъртвия и казал с кротък глас: “Теофиле!” И веднага мъртвият станал от ковчега, седнал и отворил очи. Тогава Филип отново му рекъл:

- Христос ти повелява - стани и говори с нас!

Умрелият станал от одъра, паднал в нозете на апостола и казал:

- Благодаря ти, свети слуга Божий, че ме избави в този час от голямо зло: двама черни и злосмрадни етиопци ме хванаха и ако ти не беше ме избавил от тях, щях да бъда хвърлен в мрачния тартар.

Тогава всички, които видели това преславно чудо, в един глас прославили Единия Истински Бог, проповядван от Филип. Апостолът направил знак на народа да замлъкне за малко и заповядал на Ир да осени с ръката си повредените членове на Аристарх. Щом той сторил това, изсъхналата ръка веднага оздравяла и Аристарх започнал да вижда и да чува, както преди. Тези чудеса, които свети Филип извършвал с Христовата сила, обърнали към Христа жителите на Иерапол и всички се втурнали да разбиват идолите си. Пръв сред повярвалите бил бащата на Теофил, който съкрушил дванадесет златни идола и раздал златото на бедните. Апостолът кръстил всички и поставил Ир за епископ.

Като основал църквата в Иерапол и утвърдил новопросветените в светата вяра, свети Филип се отправил да проповядва в други страни. Той преминал Сирия и планинската част от Азия и пристигнал в Лидия и Мизия[17], като по пътя си обръщал към Истинския Бог неверните езичници. Там към него се присъединил свети апостол Вартоломей, който по това време проповядвал в съседните градове и бил пратен от Бога в помощ на свети Филип. Следвала го и сестрата на Филип - девицата Мариамна[18], и всички заедно започнали да служат на делото на спасението на човешкия род. Преминавайки Лидия и Мизия и благовестейки словото Божие, те претърпели от неверните много беди и скърби, били хвърлени в тъмница и бити с камъни, но въпреки гоненията с Божията благодат останали живи за предстоящите трудове за разпространението на Христовата вяра. В едно лидийско село срещнали възлюбения ученик на Христа - свети Иоан Богослов, и заедно се отправили към Фригийската страна. Те стигнали град Иерапол[19] и проповядвали там Христа. Този град бил пълен с идоли, на които се покланяли всичките му жители. Сред лъжливите божества имало и една ехидна, за която бил построен специален храм - там ѝ носели храна и извършвали много различни жертвоприношения. Безумците почитали и други гадини и ехидни. Свети Филип със сестра си преди всичко се въоръжил с молитва против ехидната, а свети Иоан Богослов им помагал в това. С молитвата като с копие те победили змията и със силата Христова я умъртвили. След това Иоан Богослов ги оставил и тръгнал в други градове, разпространявайки навред светото благовестие. А свети Филип, Вартоломей и Мариамна останали в Иерапол и усърдно се стараели да разпръснат мрака на идолопоклонството, за да възсияе над заблудените светлината на познанието на истината. Те се трудели за това ден и нощ, като учели неверните на словото Божие, вразумявали неразумните и наставлявали заблудените в истинския път. В града живеел един човек на име Стахий, който бил сляп вече четиридесет години. Със силата на молитвата светите апостоли просветили телесните му очи, а с Христовата проповед озарили душевната му слепота. Светиите изцелили Стахий и останали в дома му. Тогава при него започнали да идват тълпи народ. Светите апостоли поучавали всички, които се притичали при тях, във вярата в Иисуса Христа. Донасяли и много болни и те ги изцелявали с молитва и прогонвали бесовете, така че много хора повярвали в Христа и се кръстили.

Жената на градоначалника, на име Никанора, била ухапана от змия и лежала на смъртен одър. Като чула, че живеещите в дома на Стахий свети апостоли с една дума изцеляват всички болести, тя в отсъствието на мъжа си заповядала да я отнесат при тях и получила двойно изцеление: телесно - от ухапването на змията, и душевно - от бесовското прелъстяване. Поучена от светите апостоли, тя повярвала в Христа. Когато градоначалникът се завърнал вкъщи, робите му разказали, че жена му се е научила да вярва в Христа от някакви чуждоземци, които живеят в дома на Стахий. Никанор страшно се разгневил и заповядал светите апостоли веднага да бъдат хванати, а Стахиевият дом - изгорен, и това било изпълнено. Събрали се много хора и повлекли с побоища през града светите апостоли Филип и Вартоломей и светата девица Мариамна, и накрая ги хвърлили в тъмница. После началникът на града седнал на съдийското място, при него се събрали всички идолски жреци и жреците на умрялата ехидна, които се оплаквали от светите апостоли и казвали:

- Началнико! Отмъсти им за безчестието на нашите богове, защото, откакто се появиха тези странници, запустяха олтарите на великите богове в града ни и народът забравя да им принася обичайните жертви. Знаменитата ни богиня ехидна погина и целият град се изпълни с беззаконие. Затова умъртви тези влъхви.

Тогава началникът заповядал да свалят дрехите на свети Филип, като си мислел, че в тях е скрита силата на вълшебството му, но като сторили това, не намерили нищо. Същото направили и със свети Вартоломей. Когато със същото намерение се приближили към Мариамна, за да свалят дрехите ѝ и да открият девическото ѝ тяло, внезапно пред очите им тя се превърнала в огнен пламък и нечестивците в страх побягнали от нея. Управителят осъдил светите апостоли на разпятие. Пръв пострадал свети Филип. Пробили дупки в стъпалата му, промушили през тях въжета и го разпнали на кръста надолу с главата пред вратите на капището на ехидната, като в същото време го замеряли и с камъни. После разпнали до стените на храма и свети Вартоломей. И внезапно станало голямо земетресение, земята се разтворила и погълнала градоначалника заедно с всички жреци и множество неверници. Всички, които останали живи, с ридания започнали да молят светите апостоли да се смилят над тях и да измолят от Единия Истински Бог земята да не ги погълне. Те се хвърлили да свалят от кръста разпнатите апостоли. Свети Вартоломей бил повесен не много високо и скоро го свалили. Но свети Филип не могли да свалят, защото бил повесен нависоко, пък и особеното Божие произволение било чрез тези страдания и кръстна смърт неговият апостол да премине от земята на небето, към което цял живот били насочени стъпките му. Повесен, той се молел за враговете си, за да прости Бог греховете им и да просветли разума им за познаване на истината. Господ чул молитвите му и веднага заповядал на земята да изхвърли погълнатите живи жертви с изключение на градоначалника и ехиднините жреци. Тогава всички високо изповядали и прославили силата на Христа, като пожелали да се кръстят. Когато поискали да свалят свети Филип, видели, че той вече е предал святата си душа на Бога, и го свалили вече мъртъв. Родната му сестра Мариамна, която през цялото време присъствала на страданията и смъртта на брата си, с любов прегърнала и целунала тялото му и се радвала, че се е сподобил да пострада заради Христа. Свети Вартоломей кръстил всички, повярвали в Господа, и поставил Стахий за епископ. Новообърнатите с почести погребали тялото на свети апостол Филип. На мястото, където изтекла кръвта на светия апостол, след три дни израснала лоза като знамение за това, че заради пролятата в името на Христа кръв светият се наслаждава на вечно блаженство със своя Господ в Неговото Царство[20].

След погребението на свети Филип свети Вартоломей останал няколко дни в Иерапол с блажената Мариамна. Тук той утвърдил в Христовата вяра новооснованата църква, а после се отправил в град Албан в голяма Армения, където бил разпнат. Света Мариамна тръгнала в Ликаония и като обърнала там мнозина в светата вяра, се преставила в мир. За това на нашия Бог слава сега и завинаги и во веки веков. Амин.

Тропар:

Благоукрасява се вселената, Етиопия ликува, украсена с теб като с венец, светло просветила се празнува твоята памет, богоречиви Филипе: научил си всички да вярват в Христос и си завършил пътя достойно за Евангелието. Затова Етиопия бърза дръзновено да протегне ръка към Бога. Него моли да ни дарува велика милост.

Кондак:

Твоят ученик и другар, и подражател на Твоите страдания, богоречивият Филип, на вселената Те проповядва като Бог. По неговите молитви и застъпничеството на Богородица запази Църквата и всеки Твой град от пребеззаконните врагове, Многомилостиви.


Житие на свети
Григорий Палама,
епископ Солунски

Свети Григорий Палама[21], архиепископ Солунски, бил родом от Константинопол. Родителите му били благородни и благочестиви и се стараели да го научат от детинство на човешката и най-вече на Божествената премъдрост и на всякакви добродетели. Като юноша Григорий изгубил баща си, а майка му се погрижила да му даде, както и на всички негови братя и сестри, разумно и добро възпитание в духа на Господния закон и Божественото Писание. Тя го дала на мъдри учители, за да се научи от тях на премъдростта. Той се отличавал с природни умствени дарования и прилежание, затова скоро преуспял в изучаването на философските и другите известни тогава науки. Но като не се доверявал на собствена си памет, той си положил за правило преди всеки урок да полага по три земни молитвени поклона пред иконата на Пресвета Богородица. И Пречистата помагала на благочестивия юноша, чиито бързи успехи привличали всеобщото внимание. Самият цар вземал живо участие в живота на свети Григорий и бащински се грижел за възпитанието му.

Но Григорий от ранни години възненавидял всичко земно като прелъстителен сън и преизпълнен с пламенна любов към Бога, презрял временните блага, и се устремил с цялата си душа към Единия Бог, Източника на всяка премъдрост и Подателя на всяка благодат, като желаел да остави света и суетната му слава. Движен от тези чувства, той търсел сближение и срещи с монасите на светата Атонска Гора, молел ги за съвети и ръководство и научавал от тях начина и правилата на монашеския и подвижническия живот, като изпитвал силите си - дали може да бъде истински монах. Той сменил скъпите дрехи с вехто вретище и започнал полека да променя предишните си навици и начина си на поведение, като оставил всички условности на светските правила. Това привлякло всеобщото внимание на придворните и мнозина дори го смятали за безумен. Така изминали няколко години и нито увещанията на царя, нито старанията на приятелите, нито насмешките на околните могли да спрат Григорий да продължи по избрания път.

Той преминал успешно това изкушение и като навършил двадесет години, окончателно решил да приеме монашески сан и да се оттегли в пустинята, за което съобщил на боголюбивата си майка. Отначало тя била малко опечалена, но после се съгласила с намерението му, радвайки се в Господа, и дори с Божията помощ убедила и останалите си деца да приемат монашество, за да може да каже заедно с пророка: “Ето, аз и децата, които ми даде Господ”[22]. Следвайки евангелската заповед, свети Григорий раздал цялото си състояние на бедните и презрял от цялото си сърце красотата, сладостта и славата на този свят, последвал Христа, увличайки по този път майка си, братята и сестрите си. Майка си и сестрите си той оставил в един женски манастир, а братята довел със себе си на Атон и заедно с тях се заселил във Ватопедската пустинна обител[23]. Тук той се подчинил в пълно послушание на светия старец Никодим, от когото впоследствие приел пострижение.

На втората година от пребиваването си при Никодим Григорий бил удостоен с Божествено посещение. Веднъж по време на богомислен подвиг пред него се явил светоносен и благолепен мъж, когато той познал свети апостол и евангелист Иоан Богослов. Апостолът погледнал ласкаво Григорий и го попитал:

- Защо, когато викаш към Бога, всеки път повтаряш: просвети мрака ми, просвети мрака ми?

Григорий отвърнал:

- Какво друго трябва да искам, освен да се просветя и да узная как да изпълнявам святата Му воля?

Тогава светият евангелист казал:

- По волята на Владичицата на всички, Богородица, отсега нататък аз ще бъда неотстъпно с тебе.

След смъртта на учителя си свети Григорий отишъл във великата лавра на свети Атанасий, където служел на братята на общата трапеза и изпълнявал длъжността на църковен псалт. Така той живял там няколко години в страх Божий, в послушание към всички, и укротил завинаги плътските страсти, като станал утешителен пример за евангелско безстрастие и божествена чистота. Със своето смирение, кротост и подвизи той си спечелил всеобщата любов и уважение на братята. Но бягайки от славата и стремейки се към още по-строг живот, светият напуснал лаврата и отишъл в дълбоката пустиня, в скита на Глосия, и там се поверил на ръководството на благоговейния старец Григорий, като живеел съзерцателен живот и горял с безмерна любов към Бога, на Когото посветил душата и тялото си. С непрестанна молитва той победил бесовските козни и се сподобил с благодатни дарове. Потапял се в дълбините на молитвения дух и като се озарявал от него, достигал такава степен на умиление и сърдечен плач, че сълзите струяли от очите му като от непресъхващ извор.

Но безмълвието на свети Григорий и сподвижниците му скоро било нарушено от нападенията на агаряните върху монасите, безмълвстващи извън манастирите. Поради това заедно с други монаси той бил принуден да напусне пустинята си и да отиде в Солун. Оттук той смятал да се отправи в Иерусалим за поклонение на светите места и ако бъде угодно на Бога, да завърши дните си в пустинно безмълвие. Като пожелал да научи дали неговото намерение е благоугодно на Бога, той се молил на Господа да му открие това. И ето, насън му се явил свети великомъченик Димитрий, чиито мощи почивали в Солун. Великомъченикът го убедил да не напуска града. Тогава след усилен пост и молитва свети Григорий приел в Солун свещенически сан и съпроводен от неколцина братя се оттеглил в близкия скит, където всички започнали да се подвизават отново. Начинът му на живот бил такъв: пет дни през седмицата той изобщо не излизал никъде и не приемал никого при себе си, а само в събота и неделя, след извършването на свещенодействието и приемането на Божествените Тайни, той встъпвал в духовно общение с братята, като ги назидавал и утешавал с трогателно поучителната си беседа. В тези часове след затворничеството на преподобния и особено след литургията на лицето му се виждала дивна Божествена светлина. По време на свещенодействието си той предизвиквал сълзи и умиление у всички. Много велики свети мъже се учудвали на добродетелния му живот, заради който се удостоил от Бога с дара на чудодейството и пророчеството, и го наричали богоносец и пророк.

По това време при Господа преминала добродетелната майка на свети Григорий. Нейните дъщери и сподвижнички го помолили да отиде при тях за утешение на сиротството им и за духовно наставление. Като се подчинявал на зова на родствената любов, той пристигнал в Константинопол при сестрите си, но после побързал да се завърне в любимата си пустиня. Скоро след това, след пет години безмълвен живот във Верския скит, той бил принуден да се оттегли отново в Света Гора заради честите набези на албанците. Той отишъл в лаврата на преподобния Атанасий, където отците подвижници го приели с голяма любов. Тук той се уединил извън манастира, в безмълвната килия на свети Сава, и отново не излизал никъде освен в събота и неделя, с никого не се виждал и никой не виждал него, освен за нуждите на свещенодействието. Останалите му дни и нощи преминавали в молитвен подвиг и богомислие.

Веднъж, докато се молил в килията си на Пречистата Божия Майка да отстрани от него и братята всички препятствия за безмълвието и да благоволи да приеме грижата и промисъла за всички техни житейски потребности, Премилосърдната Владичица в отговор на усърдната му молитва го удостоила със Своето явяване и казала, обръщайки се към светоносните мъже, които Я съпровождали:

- Отсега нататък ще се грижите за нуждите на Григорий и братята му.

Оттогава, както впоследствие разказвал сам свети Григорий, където и да се намирал, той винаги усещал особения Божий промисъл за себе си. Друг път в състояние на молитвено богомислие той се унесъл в лека дрямка. И видял, че в ръката си държи съд с мляко, толкова препълнен, че то преливало. После млякото се превърнало във вино, което преляло от съда и намокрило ръката и дрехата му, изпускайки дивно благоухание. Като го усетил, блаженият се изпълнил със свята радост. Тогава се явил светозарен юноша и му казал:

- Защо не предаваш това чудно питие, което оставяш без подобаващо внимание? Та това е неизчерпаем дар Божий.

- Но на кого да предам това питие, когато няма жадни за него? - попитал свети Григорий.

- Макар сега наистина да няма жадни - възразил юношата, - все пак ти, изпълнявайки дълга си, не трябва да пренебрегваш Божия дар, защото за начина, по който си служиш с него, ще даваш отчет пред Владиката.

След тези думи дивното видение свършило. Свети Григорий го изтълкувал така. Млякото означавало обикновеният дар на словото, понятен за простите сърца, търсещи духовно наставление, а превръщането му във вино означавало, че с времето волята на Всевишния ще изиска от него по-дълбоко наставление във висшите истини на Христовата вяра. След това свети Григорий бил избран за игумен на Есфигменския манастир, но много скоро желанието за пустинно безмълвие го довело отново в лаврата на свети Атанасий. Тук той достигнал такова духовно съвършенство, че много свети мъже се дивели на добродетелния му живот и като виждали изумителните чудодейства, с които го сподобил Бог, го наричали богоносец. Той прогонвал бесовете, с молитвата си връщал на неплодни дървета плодородието и предсказвал бъдещето, сякаш е настояще. Но преподобният не избегнал различни и чести изкушения по Словото Божие: “които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени”[24]. Той с радост понасял всичко, “та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос”[25], както казва апостол Петър.

Много скърби претърпял свети Григорий Палама в борбата с ересите, които по това време започнали да вълнуват Божията Църква. Особено голяма услуга той оказал на Църквата с изобличаването на лъжеучителите, които отхвърляли православното учение за духовната благодатна светлина, осияваща вътрешния човек и понякога откриваща се видимо, както на Тавор[26] и на лицето на Моисея след беседата му с Бога на Синай[27]. По това време в Света Гора от Калабрия[28] пристигнал един учен монах на име Варлаам, който заедно с последователите си поколебал с хулните си учения мира в Христовата църква и спокойствието на атонските монаси. Цели двадесет и три години доблестният пастир мъжествено се борел с Варлаам и трудно могат да се опишат многобройните скърби, които понесъл през това време свети Григорий Палама. Варлаам учел за Таворската светлина, че била нещо веществено, сътворено, явяващо се в пространството и оцветяващо въздуха, тъй като била видима за телесните очи на хора, още неосветени от благодатта. Също такива, тоест сътворени, той смятал всички действия на Божеството и дори даровете на Светия Дух: Духа на премъдростта и разума и така нататък, като не се побоял да принизи Бога в разреда на тварите, унизявайки светлината и блаженството на праведните в Царството на Небесния Отец, силата и действието на Триипостасното Божество. Така Варлаам и последователите му нечестиво разсичали Едното Божество на създадено и несъздадено, а онези, които тази Божествена светлина и всяка сила, всяко действие признавали с благоговение за несъздадени, за вечносъществуващи[29], наричали двоебожци и многобожци. И обратното, като смятал вярата на атонските пустинници в съзерцанието на Божията светлина с телесните очи и подготвянето за това по чувствен начин за заблуждение[30], Варлаам явно въстанал и против тях, и против молитвата, и против тайнственото им съзерцание. Но преди клеветите му против атонските монаси да станат явни, този еретик с безчестие бил прогонен от патриарха за осъдителното си поведение. В гняв и скръб Варлаам отишъл в Солун и там разпространявал клеветите си против атонските монаси. Тъй като нямали сила да противостоят на красноречивия и изкусен в науките Варлаам, солунските монаси били принудени да извикат от Атон божествения Григорий. Когато пристигнал в Солун, свети Григорий отначало действал с кротост, но като видял, че тези мерки нямат успех против упорития лъжеучител, причиняващ такива силни потресения на Църквата и нейните законоположения, той започнал да изтребва клеветите на Варлаам не само устно, но и със силни писания, преизпълнени с високи истини и божествени доводи. Самият Варлаам, като се запознал с тях и почувствал силата им, бил принуден да остави атонските монаси на мира, но за сметка на това въстанал с цялата си сила против Божия светител. Когато и това не помогнало, засраменият Варлаам се оттеглил в Константинопол, където устно и писмено се оплакал на Константинополския патриарх Иоан XIV от свети Григорий и атонските монаси.

Междувременно свети Григорий останал в Солун три години, като продължил усърдно да излага началата на Православието и да отстоява чистотата му. И тук, както и преди, сърдечният плам, пълното уединение и безмълвие били негови любими занимания в свободното време. Без да има удобствата на пустинната тишина, и в същото време като избягвал по възможност връзките и отношенията със света, той живеел в отдалечената част на дома, където си устроил малка килия и доколкото можел, се предавал на безмълвие. И ето, на празника на Антоний Велики, основоположника на монашеското житие, когато другите монаси - ученици на блажения Исидор, извършвали всенощно бдение, а свети Григорий пребивавал в затвора си, изведнъж във видение му се явил свети Антоний и му казал:

- Добро е съвършеното безмълвие, но и общението с братята понякога е необходимо - особено в дни на молитви и псалмопения. Затова и ти трябва да бъдеш с братята на бдението.

Подчинявайки се на това, божественият Григорий веднага отишъл при братята, които го приели с радост, и всенощното бдение преминало за тях особено тържествено.

Когато завършил своите писмени богословски занятия в защита на атонските монаси и за опровергаване на еретическите мъдрувания, свети Григорий се завърнал в Света Гора и показал на монасите творенията си за благочестието.

Скоро се наложило свети Григорий да воюва против еретическите мъдрувания пред целия свят и за своя подвиг той се сподобил с безсмъртна слава в земната Църква и с венец на правдата в Небесната. По това време Варлаам успял да склони на своя страна Константинополския патриарх Иоан XIV и се стигнало дотам, че патриархът с грамота призовавал на църковен съд свети Григорий и неговите сподвижници. Като не изтърпял арианстващото учение, заплашващо да поколебае самите основи на християнското вероучение и нравственост, преизпълненият със Светия Дух светител излязъл в ревностна защита на Православието и на атонските старци. За да разреши възникналото разногласие и за да утвърди православието, благочестивият цар Андроник Палеолог[31] свикал събор[32], на който се явил и Варлаам със своите ученици и последователи. На събора, заседаващ в константинополския храм “Света София” под председателството на патриарха, еретическото заблуждение на Варлаам, на последователя му Акиндин и други подобни лъжеучители било изобличено. Тогава великият Григорий отворил богомъдрите си уста и със своето боговдъхновено слово развял ереста като прах от лицето на земята и окончателно посрамил еретиците[33].

Посрамен от боговдъхновените изобличения на Божия светител, Варлаам не понесъл позора и се завърнал в Италия, където преминал в католичеството. Но във Византия останали неговите явни и тайни приятели и последователи, които той подстрекавал с писмата си, проповядвайки същевременно противните на Православието учения на Западната църква. Семената на неговото лъжеучение сеел и отглеждал монахът Акиндин. Против него в Константинопол бил свикан нов събор, на който свети Григорий още по-ясно показал заблужденията на Варлаам и Акиндин за Божествената светлина. Но патриархът поддържал Акиндин и обявил свети Григорий за виновник за всички неуредици и смутове в църквата. Нещо повече, Акиндин бил ръкоположен за дякон, а свети Григорий - хвърлен в мрачна тъмница, където останал четири години.

Но тая несправедливост на патриарха не останала безнаказана. Благочестивата царица Анна[34]  научила за действията на патриарха и привързаността му към Акиндин, вече признат за еретик и враг на Църквата от два други събора. Тя го обявила за недостоен за църковно общение и свещен сан, а самият патриарх, изпаднал в еретически мъдрувания, бил лишен от катедрата и църковно общение. Така църковният мир бил възстановен и свети Григорий бил освободен от незаконния си затвор. Заради светата ревност в утвърждаването на православието и изтребването на еретическите лъжеучения и църковните смутове, по увещанието на патриарх Исидор[35]  и императора Иоан Кантакузин[36] той трябвало да се съгласи да бъде ръкоположен за архиепископ на Солунската църква. Но поради смутовете в Солун новият архиепископ не бил приет от паството и се оттеглил в обичаната от него Света Гора. Междувременно настъпил празникът на Рождество на Пресвета Богородица. По това време един благоговеен солунски иерей, който се приготвял да служи божествена литургия, смирено молел Господ да благоволи да му открие наистина ли, както мисли народът, светителят Григорий се заблуждава във вярванията си относно монашеския живот и духовното съзерцание и дали има дръзновение пред Господа. Това откровение иереят молел да се яви върху разслабената му дъщеря, която три години лежала неподвижна. “Господи, ако Григорий е наистина Твой раб - молел се той, - с неговите молитви изцели нещастната ми дъщеря”. И Господ чул молитвите на иерея: дъщеря му станала от постелята и получила здраве, като че никога не била боледувала.

Това чудо прославило свети Григорий, но църковните смутове в Солун още продължавали. Тогава цар Стефан[37], познавайки добродетелите и заслугите му пред Божията Църква, се обърнал към него с убедителна молба да заеме катедрата на български митрополит, но не могъл да склони божествения Григорий към това.

На Атон обаче светителят не намерил покой. Скоро нуждите на Църквата отново го призовали в Константинопол. Оттук той се оттеглил на остров Лемнос, където извършил много знамения и чудеса, непрестанно проповядвал словото Божие и останал там, докато солуняните не почувствали необходимост от неговото присъствие за осиротялото паство и не го повикали сами, като отправили при него представители на клира и висши солунски сановници. С неизразима радост народът посрещнал своя архипастир. Като че вдъхновена свише, Солунската църква тържествувала: вместо обичайните хвалебни песнопения, клирът и народът пеели пасхални химни и канони, без да си дават сметка за преизпълнилите ги чувства и необичайна тържественост. След три дни в присъствието на много народ Божият светител извършил тържествено литийно шествие и литургия. При това Бог прославил своя угодник с ново чудо. Споменатият благоговеен иерей имал син, който страдал от епилепсия. Когато дошло време за причастяване, иереят паднал в нозете на архипастира, като го умолявал сам със своите светителски ръце да причасти болното дете. Трогнат от неговото смирение и от страданията на сина му, свети Григорий изпълнил молбата и детето оздравяло. Веднъж, на празника на Рождество на Пресвета Богородица свети Григорий служел литургия в женския манастир. Като научила, че светителят служи литургия, монахиня Илиодора, сляпа с едното око, по време на богослужението незабелязано се приближила до него, тайно допряла светителската дреха до сляпото си око и веднага прогледнала.

И много други чудеса извършил божественият Григорий. Под неговото мъдро управление Солунската църква се наслаждавала на мир и тишина. Но него го очаквали нови подвизи и тежки скърби. По това време единомишлениците Варлаам и Акиндин не преставали да смущават в Константинопол Православната Църква със своите еретически мъдрувания. Тогава светителят отново с дръзновение започнал борба със злите еретици в защита на православието. Той се борел с тях чрез своите богомъдри творения и с беседите си. Поради силното вълнение, възбудено от еретиците, царят и патриархът сметнали за необходимо да свикат за умиротворението на Църквата нов събор в Константинопол, на който преди всичко повикали свети Григорий. Враговете на истината, както и преди, били посрамени и унижени: и личните беседи на светителя, и неговите догматически произведения, четени на събора, затворили еретическите уста. Изпратен с уважението на царя и благословията на патриарха и Църквата, светителят с чест се отправил при паството си, но намиращият се по това време в Солун Иоан Палеолог[38] не го допуснал в града и той бил принуден да отиде на Атон. Впрочем след три месеца той бил повикан с почести в Солун от същия император.

Тук свети Григорий се разболял тежко и боледувал дълго, така че всички се опасявали за живота му. Но Бог го съхранил за нови подвизи. Не успял още напълно да се оправи от недъга си, той получил писмо от Иоан Палеолог, в което царят го молел да дойде в Константинопол, за да прекрати караниците и разногласията в царското семейство, между него и тъста му - Иоан Кантакузин. Светителят тръгнал към столицата, но по пътя бил хванат от агаряните и откаран в Азия като роб и пленник. Той прекарал в плен цяла година. Продавали го от един господар на друг и го местели от град на град. Такава била волята Божия, та като преминава като апостол през различни места, да проповядва Евангелието Христово, да утвърждава православните във вярата, да ги поучава да бъдат твърди в нея, да укрепява съмняващите се и да разкрива трудните за разбиране тайни на Божията премъдрост за спасението. Със свето дръзновение той встъпвал в спорове за вярата с агаряните[39] и отхвърлилите Църквата Христова еретици, които неправо учели за земното служение на Христа, за честния и животворящ Господен Кръст, за светите икони и поклонението на тях. Неверните той просвещавал със светлината на Евангелието, а поробените, пленените и християните утешавал и укрепявал, като ги убеждавал безропотно да носят кръста на своето страдание и да очакват награди и небесни венци. Противниците на свети Григорий се дивели на неговата премъдрост и на благодатта, изхождаща от неговите уста. Някои от тях в безсилна злоба го биели жестоко и той би пострадал дори до мъченически венец, ако самите агаряни не го пазели, за да получат голям откуп за него. И наистина, след една година българите го откупили от агарянските ръце и го върнали на Солунската църква.

Светецът пристигнал отначало в Константинопол и завръщането му от плен било ознаменувано с необикновено тържество на невидимите ликове, които се носели над божествения Григорий със сладки песнопения за негова похвала. Светителят бил избран Божий съсъд. Отличавайки се с кротост, незлобие и смирение, той в същото време продължавал дръзновено да изобличава враговете на Бога и на православната вяра, побеждавайки еретиците с меча на Божието слово. Като побеждавал злото с добро, той никога не слушал онези, които му донасяли за клеветите на враговете му против него, бил великодушен и търпелив във всички скърби и нещастия, всяко гонение и поругание смятал за чест и слава, и като за истински ученик Христов за него Христовото иго било благо, а бремето Му - леко. На свети Григорий се дивели не само вярващите, но и неверните. Очите му винаги боледували от непрестанно течащите молитвени сълзи. Умъртвил в себе си страстите и поробил плътта на духа, свети Григорий се подвизавал с добрия подвиг и като умиротворил Божията Църква и православната вяра от еретически вълнения и смутове, свършил пътя на своя подвижнически, страдалчески и богоугоден живот.

През последните три години от живота си със силата на Божията благодат свети Григорий извършил немалко чудеса над болните. Така той два пъти вдигнал с молитвите си от одъра на болестта своя приятел, иеромонаха Порфирий. Малко преди блажената си кончина той изцелил със знамението на честния кръст и с молитва петгодишното дете на една жена, което страдало от силно кръвотечение и било обречено на смърт. Скоро след това свети Григорий се разболял и легнал на одъра си. Предусетил близката си кончина, той предсказал на присъстващите деня на своето отхождане във вечния живот.

- Приятели мои! - им казал той след празника на свети Иоан Златоуст[40]. - Днес аз ще премина от вас при Господа. Зная това, защото във видение ми се яви божественият Златоуст и с любов ме призова при себе си като свой приятел.

И наистина, в същия ден, на 14 ноември, светителят Григорий преминал при Господа в Неговите вечни райски обители. Когато умирал, присъстващите видели, че устата му още шепнат нещо, но колкото и да се стараели, успели да разберат само думите: “В горните, в горните!”. С тези думи светата му душа тихо и мирно се отделила от тялото и преминала в горните обители[41]. Тогава лицето му просияло и стаята се озарила със светлина, на което станал свидетел целият град, притичащ се към светителските мощи за последно целувание. Така Бог благоволил с това чудо да прослави Своя верен угодник, който и приживе бил светло жилище на благодатта и син на божествената светлина[42].

Оставил след смъртта си тялото, преславно просветило се с ангелска чистота, на своето паство като богато наследство и съкровище, свети Григорий и до днес непрестанно подава изцеления на всички болни и немощни, които се притичат отвред с вяра при светите му мощи[43], за слава на нашия Бог Христос, на Когото с Безначалния Отец и Пресветия, Благ и Животворящ Дух подобава всяка слава, чест и поклонение сега и завинаги и във вечните векове. Амин.

Тропар:

Светилниче на Православието, утвърждение и учителю на Църквата, доброта на монасите и богословите, поборниче необорим, Григорие Чудотворче, похвала на Солун, проповедниче на благодатта, моли се да се спасят нашите души.

Кондак:

Свещен и божествен орган на премъдростта и светла тръба на богословието, тебе възпяваме, Григорие богоречиви; но като предстоиш с ум пред Първия по ум, към Него настави нашия ум, отче, за да зовем: радвай се, проповедниче на благодатта.


Житие на преподобния
Филип Ирапски

По времето на Великия Московски и на цяла Русия княз Василий Иоанович[44] във Вологодските предели, близо до обителта на преподобния Корнилий[45] се появил юношата на име Теофил. Той се заселил при един човек, наречен Василий. Прехрана си намирал с името Христово. Юношата имал благочестивия обичай всеки ден да посещава божествената служба, всяка нощ да прекарва в молитва и да бодърства непрестанно. Хората виждали смирението на Теофил, неговата кротост и любов към молитвата, и се удивлявали на момъка. Никой никога не видял той да участва в детските игри или да се смее. Разказали за него на преподобния Корнилий и той заповядал да му доведат момчето. Корнилий тихо и кротко го запитал откъде е родом, как се казва и къде живеят родителите му. А то заплакало, поклонило се доземи на светеца и казало:

- Прости ме, честни отче, но аз не помня родителите си, защото много рано останах сирак. Казвали са ми, че са били селяни, а моето име е Теофил. Аз се скитах, като се прехранвах с Божието име, но не зная как съм дошъл тук. Сега живея при стопанина си. Моля те, честни отче, позволи ми да се потрудя в твоята обител, доколкото мога.

С прозорливите си очи свети Корнилий видял, че Теофил ще бъде избран Божий съсъд, завел го в манастира и го поверил на служителя в ризницата.

Тогава Теофил бил на дванадесет години. От деня на постъпването си в манастира той започнал усърдно да служи на братята и се отличавал с голямо послушание и смирение. Той служел така около три години. Наблюдавайки неговото усърдие и кротост, служителят разказал за това на преподобния Корнилий. Всички монаси обичали трудолюбивото момче. Когато то навършило 15 години, преподобният го повикал и му казал:

- Скъпо мое чедо, ти си напълно достоен да приемеш монашеско пострижение.

Теофил с радост отговорил:

- Това най-много желае душата ми и затова те моля, свети отче, не се бави и изпълни това благо и богоугодно дело.

Преподобният Корнилий наставил момъка и извършил пострижението, при което му било дадено името Филип. За духовно ръководство поверили младия монах на изкусния и благочестив монах Флавиан. Преди всичко той научил свети Филип на четмо. Господ помогнал на своя верен раб. За кратко време Филип се научил да чете книгите на Свещеното Писание. Той се подвизавал в обителта много години, изпълнявайки всички послушания. Прислужвал в църквата, работел във фурната, носел вода и дърва, денем изпълнявал различни работи за братята, а през нощта се молел. Особено строго спазвал поста и давал пример за истинско въздържание. Братята се учудвали на тези подвизи на преподобния и започнали да молят свети Корнилий да го постави за техен презвитер. Блаженият с радост изпълнил молбата им. Тогава преподобният удвоил подвизите си, така че монасите още повече се удивлявали на неговия добродетелен живот. Но като забелязал това, той се смутил и започнал да скърби.

- Горко ми - мислел си той, - аз вече получих наградата си от хората. Какво възмездие да очаквам от Господа в съдния ден? Не, хорската похвала ми носи само скръб.

Като желаел да избегне славата, той решил да напусне обителта и да се отправи натам, където му посочи Господ. Филип съобщил за това на блажения Корнилий. Светият старец му преподал душеполезни наставления, дал му благословията си и с мир го отпратил от своята обител. Преподобният Филип започнал да се моли на Пресвета Богородица:

- Чуй ме, бърза Помощнице, избави ме от скръбта, която смущава сърцето ми.

Една нощ, когато според обичая си стоял в манастира на молитва и пеел канони в чест на Одигитрия[46], той изведнъж чул глас:

- Възлюбени мой рабе, напусни това място и иди там, където Аз ти посоча.

Светият погледнал през прозореца на килията си и видял, че на юг сияе голяма светлина. Той се ужасил от видението и в страха си избягал от килията.

- Това е мястото - помислил си той, - което ми е посочено свише. Да бъде волята Господня.

Когато се върнал в килията си, той завършил молитвата си и дълго размишлявал за видението. На сутринта, преди да иде в църквата, той отново се сподобил да чуе глас:

- Остави тази обител и върви там, където ти посоча.

На следващата нощ свети Филип излязъл от манастира, без да вземе нищо със себе си освен дрехите, които били върху него, и тръгнал на път. Той стигнал Кубенското езеро и отишъл в манастира на Всемилостивия Спасител, а оттук продължил пътя си, като търсел удобно място за безмълвие и монашески подвизи. При това той хранел душата си с такива размисли:

- Да бягаме от плътския живот, както някога еврейският народ е бягал от египетското робство. Да се отклоним от сребролюбието, защото то е корен и начало на всяко зло. Господ да бъде мой водач и наставник!

Преподобният Филип дошъл в Белоозеро в областта Андога и започнал да обикаля тази страна. В гората, на брега на Андога, той намерил едно прекрасно, тихо и уединено място.

- Тук е моят покой, тук ще се заселя - възкликнал той и се обърнал с благодарна молитва към Господа.

Изморен от дългия път, преподобният легнал под един бор и заспал. В съня му се явил ангел Господен и казал:

- Филипе, Господ тук ти е отредил място.

Блаженият веднага се събудил и започнал да се моли на Пресвета Троица. На сутринта той отишъл при управителя на областта, княз Андрей Василиевич Шелешпански. Той го молел да му даде мястото, където имал видение. Князът отишъл там заедно с блажения, с жезъла си очертал пространството от река Андога до Малък Ирап и му позволил да живее там. Преподобният оградил мястото с ров, построил на брега на реката малка килия и започнал да се моли на Бога за спасението на душата си.

Княз Андрей имал брат, княз Иоан. Когато му разказал, че в тяхната област се е заселил блаженият Филип, Иоан по дяволско внушение силно се разгневил на брат си и на блажения. В присъствието на народа и свещениците той започнал да укорява княза:

- Ти си пуснал тук този човек, но мен той не ме е питал. Ще ида при него, ще го прогоня и няма да му позволя да живее там.

Напразно княз Андрей и свещениците го уговаряли да не причинява зло на светия човек. Иоан се разсърдил още повече, яхнал коня и тръгнал към пустинята, за да прогони светеца. Когато стигнал до Малък Ирап, конят спрял и не преминал през потока. Князът го ударил с бича, но конят захапал юздите и се понесъл обратно. Той стигнал до селото на княза, хвърлил го от седлото пред църквата на Николай Чудотворец, а сам препуснал нататък и след около две версти издъхнал. При падането князът се ударил в един камък и умрял. Княз Андрей го погребал и се отправил при преподобния Филип. Той искал да даде на пустинника сребро за помен на своя брат. Но преподобният не приел среброто, а поискал от княза земята между реките Голям и Малък Ирап. Княз Андрей охотно изпълнил неговата молба: дарувал му цялата тази земя и заповядал на селяните си да се подчиняват на преподобния и всячески да му помагат. Оттогава княз Андрей и мнозина други имали голяма вяра в преподобния и търсели неговата молитва и наставленията му. Блаженият построил параклис и килия, а после замислил да построи храм в името на Пресвета Троица. Много хора идвали да се помолят в параклиса. Преподобният ги поучавал за душевна полза и им казвал:

- Чуйте, отци и чеда, нека изпълним благото и полезно за душите ни дело и да построим църква в името на Светата и Живоначална Троица.

Хората с радост започнали да помагат на светеца. Скоро с Божията помощ и по молитвите на свети Филип те построили църква и я украсили според силите си. Самият княз Андрей Василиевич пожертвал за църквата книги и утвар. Накрая храмът бил осветен и в него започнали да се възнасят молитви и славословия на Господа. Новосъздадената обител нарекли Красноборска пустиня на Филип Ирапски. Славата на светия подвижник се разпространила навсякъде и при него идвали много хора за неговите молитви и наставления. Блаженият Филип поучавал, давал полезни съвети, молел се за всички и ги ободрявал и утешавал.

- Нека живеем мирно и кротко - наставлявал светият идващите при него, - обичайте родителите си и ги почитайте. Да ви пази Бог в мир и тишина. Обичайте сродниците си и нищите и бедните, защото те са вашите ближни. Нека си спомним, че сам Господ е обичал нищите. Братя, нека не се превъзнасяме, а да бъдем кротки и смирени, защото “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат”[47].

Поучавайки другите, свети Филип удвоил собствените си подвизи, през цялото време пеел боговдъхновените псалми на Давид, спазвайки строго всички правила на монашеския живот. Той особено упорито съветвал всички да четат псалмите:

- Знайте, чеда - казвал той, - че нищо не прогонва така бесовете от нас, както четенето на Давидовите псалми.

Веднъж, когато блаженият стоял на молитва в килията си, чул тръбен звук и шум, като че от войска. Той се учудил.

- Откъде идва гласът на тръбата? Тук няма битка.

Но нечистият дух, който създал този звук, се приближил до светеца и казал:

- Не, битка има и тя се води против тебе. Ако не искаш да участваш в нея, иди и спи, и ние няма да въставаме против тебе.

Светият се помолил, оградил се с кръстно знамение и възкликнал:

- “Да се дигне Бог, и да се разпръснат враговете Му и да бягат от лицето Му, които Го мразят. Разнеси ги, както се дим разнася”[48]

. Бесовската сила веднага изчезнала и като видял това, блаженият Филип възкликнал:

- Крепък и силен е Господ!

Оттогава блаженият още по-усърдно се подвизавал в пост и молитви. Лукавият сам вече не можел да му досажда, затова започнал да подстрекава против него зли хора. Те се въоръжили против светия мъж и поискали да го прогонят от мястото, посочено му от Бога. Виждайки, че те действат по внушение на дявола, светецът се молел за тях:

- Не им вменявай това за грях, Господи, и прости всичките им съгрешения.

Тогава други хора, като видели незлобието и търпението му, казали един на друг:

- Ето наистина свят човек: не помни злобата и досадата, а се моли за притеснителите си.

Веднъж дяволът в образ на монах се приближил до килията на светеца и почукал на вратата. Блаженият казал:

- Кажи молитва.

Дяволът пък отговорил:

- Сега и винаги, и во веки веков.

Тогава светецът настоял монахът да произнесе думите на молитвата, но дяволът повторил отговора си. Светецът трети път му заповядал да произнесе молитва, но последвал същият отговор. Свети Филип казал:

- Кажи така: Слава на Отца и Сина, и Светия Дух сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Щом чул това, бесът изчезнал като опален от огън.

Тогава свети Филип се замислил. Той дори поискал да остави мястото, но чул глас:

- Не се смущавай, рабе Божий. Пребивавай тук, както ти заповядах. Тогава ще се сподобиш да видиш Божията слава и ще намериш покой за душата си.

Блаженият Филип живял като самотен отшелник в Красноборската пустиня. Много благочестиви хора, монаси и миряни, чули за благочестивия му живот, идвали отвред за душеспасителна беседа, молели светия да ги научи как да спасят душата си от греха. Обичайни посетители и събеседници на светеца били селяните от Андожка област. Блаженият с любов поучавал всички с просто и кратко, но силно и задушевно слово, на монасите говорел за трите добродетели, които имат власт над нечистите сили - за нестяжанието, бдението и усилената молитва, напомнял колко сурово и скръбно е игото на монашеското житие и как са се подвизавали древните монаси, навикнали в строг живот и мълчание да служат на Бога. На миряните внушавал да обичат ближния, особено да помагат на бедните и нищите и да пазят правда във всичко, посочвал силата на духа при отците и слабодушието на сегашните хора, давал като пример за търпение в скърбите светите мъченици и блажените постници, които със страданията и лишенията си са надминали мярата на човешкото естество и вечно живеят в паметта на хората, учил ги да следят мислите си, да мислят за вечното бъдеще, а не за краткотрайното настояще. На въпроса на един събеседник: защо осъждаме другите, блаженият отговорил: “Който осъжда другите, още не е разбрал себе си, не е водил борба със самия себе си”. На любопитните разказвал как той, син на селяни, останал още съвсем малък сирак, без покрив над главата, се скитал и се прехранвал с Христовото име, как дошъл в обителта на преподобния Корнилий и навиквал на монашеско житие, как прекарвал деня в манастирски телесни трудове, а нощта - в молитва до утренята, като полагал по сто поклони на всяко от осемнадесетте стъпала на храма, и как се заселил в Ирап.

Веднъж един селянин на име Мелетий дошъл при блажения Филип за наставление. Изпитвайки дълбока вяра към светеца, Мелетий често посещавал обителта му. Този път той останал и да пренощува. Светият беседвал с него до късна вечер. Накрая преподобният започнал вечерните си молитви, а Мелетий, оборен от дрямка, заспал. Около полунощ той се събудил и повикал блажения, но него го нямало в килията. Мелетий отворил прозореца и погледнал към църквата. Тогава видял, че светецът стои на колене с вдигнати ръце и се моли, а ръцете му светят като огнени свещи. Мелетий затворил прозореца и изумен от това видение, започнал да се моли на Пресвета Троица. После разказал за него на мнозина и всички, които го чули, започнали още по-силно да вярват в блажения.

Преподобният Филип живял 15 години в своята пустиня, очаквайки блажения покой и отхождането на душата си при Господа, като се ободрявал с думите:

- Търпи, Филипе, бъди мъжествен и се укрепявай.

Той непрестанно се молел и зовял от дълбините на чистата си душа:

- Боже Вседържителю, умири света, помилуй и спаси всички православни християни, подай им тишина и благоденствие и ги очисти от всички грехове. Велика е милостта Ти и безпределно е милосърдието Ти. И Ти, милостива Госпожо, Пресвета Богородице, бърза наша помощнице и застъпнице, моли непрестанно своя Син за нас.

По това време при преподобния дошъл един монах на име Герман от Спасо-Каменния манастир на Кубенското езеро. Посетителят започнал да моли преподобния да му позволи да поживее заедно с него в пустинята.

- Тежък и скръбен е животът тук, брате - отговорил светият.

- Търпението, отче, е начало на спасението. Ще претърпя заради Христа, доколкото мога - отвърнал Герман.

Оттогава те започнали да се подвизават заедно в трудове и молитви. Като видял как живее подвижникът, Герман придобил голяма вяра в блажения Филип, много беседвал с него, разпитвал го за предишния му живот и всичко, което му разказвал преподобният, записвал за бъдещите поколения.

Още дълго се подвизавал блаженият Филип заедно с Герман. Като предузнал кончината си, веднъж му казал:

- Моля те, любими брате мой, не ме оставяй до моята кончина, защото малко ми остана да бъда с тебе.

Оттогава преподобният удвоил молитвите си. Блажената му кончина била през нощта на 14 ноември 1537 г.

В полунощ Герман се събудил и се удивил на необичайното благоухание, което изпълвало цялата килия. Той погледнал одъра на преподобния и видял, че той вече е предал душата си на Господа. Лицето на праведника се озарило от необикновена светлина. Тъй като нямал иерейски сан, Герман не могъл сам да погребе тялото на свети Филип. По Божията воля на сутринта в пустинята дошъл иеромонахът Иов. Двамата заедно благоговейно погребали свети Филип. Такова било житието на преподобния, богат със своето смирение и велик с подвизите си за слава на Пресвета Троица. Амин.


В памет на благоверния
цар Юстиниан и царица Теодора

Свети Юстиниан, император на Византия, бил славянин. Той се родил в село Ведряни около град Средец в България. Чичо му Юстин, роден в същото село, отишъл пеша в Константинопол, без да носи нищо със себе си, освен една кожена дреха. Тук благодарение на природните си дарования бързо се издигнал, а после дори станал император. Той довел в Константинопол жена си Лупкиня и сестра ѝ Бегленица, майката на Управда. След смъртта на Юстин Управда заел византийския императорски престол под името Юстиниан.

Император Юстиниан е известен в историята с успешните си войни с враговете на Византийската империя, а също и с издаването на пълния сборник на римските закони. Но освен това се прославил със заслугите си пред християнската Църква и православието. Той много се погрижил за разпространението на християнството и изкореняването на езичеството. Затворил езическите школи в Атина и заповядал науките да се преподават от монаси. Най-много преследвал езичеството в столицата на царството си Византия, а също и в Мала Азия. За да обърне към Христа езичниците, Юстиниан пратил в Мала Азия Ефеския епископ Иоан, който покръстил около 70 хиляди езичници, а императорът построил за новообърнатите повече от 90 църкви.

Наред с разпространението на християнството благоверният Юстиниан радеел за чистотата на православната вяра. При неговото царуване православната Църква продължавала да бъде обезпокоявана от несторианите, които учили, че Христос не бил Богочовек и Божеството само обитавало в Него като в обикновен човек[49]. Но повече от несторианите вълнували Църквата монофизитите, които учели, че в Иисус Христос Божественото естество е погълнало човешкото. Против тези произволни измислици на човешкия разум благоверният цар съставил песента: “Единородний Сине и Слове Божий”, която заповядал да се пее при Богослужението[50]. С неговите усилия през 553 г. бил свикан Петият вселенски събор за осъждане на несторианските мисли в съчиненията на Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ив Едески[51] за прекратяване на раздорите в Църквата[52].

Като ревнител на Православието и благочестието, Юстиниан много се грижел за богослужението в православната Църква и за благолепието на храмовете като места за Богослужение. В своя свод закони той поместил, между другото, закон за задължителното повсеместно празнуване на празниците на Рождество Христово, Кръщение Господне и Възкресение, Благовещение на Пресвета Богородица и други. Освен това той построил много прекрасни храмове за слава на Пресвета Богородица, апостолите и други светии. За най-прочуто негово дело се смята храмът на света София, Божията Премъдрост, в Константинопол. Издигнат още от равноапостолния цар Константин, при един бунт по времето на цар Юстиниан този храм бил опожарен. Благочестивият цар събрал най-добрите строители, не пожалил злато и пари и издигнал храм, дивен във вековете по своето величие и красота.

В частния си живот свети Юстиниан проявявал голямо благочестие. Винаги набожен, той прекарвал великия пост в строго въздържание и молитви, не вкусвал хляб, а се задоволявал само със зеленчуци и вода, и то през ден или два.

Така, като живял в чистота и благочестие, той царувал 39 години и мирно починал в Господа[53]. Заради заслугите си пред Църквата и заради своето благочестие, след смъртта си е причислен към лика на светиите. Заедно с него към лика на светиите е причислена и съпругата му, царица Теодора, която отначало била грешница, но после се разкаяла и прекарала остатъка от живота си в чистота и благочестие.

По молитвите
на преподобните и богоносни наши отци,
Господи Иисусе Христе, Боже наш,
помилуй нас.
Амин.



[1] Витсаида Галилейска се намирала на северозападната страна на Галилейското езеро, в северната част на Палестина, близо до градовете Капернаум и Хоразин.

[2] Иоан. 1:43.

[3] Иоан. 1:45-49.

[4] Тивериадско море е другото наименование на Галилейското езеро, по името на галилейския град Тивериада, разположен на югоизточния му бряг.

[5] Иоан. 6:5, 6.

[6] Пс. 103:28.

[7] Иоан. 6:7.

[8] Марк. 6:36.

[9] Лук. 9:16.

[10] Иоан. 12:24.

[11] Иоан. 14:8.

[12] Иоан. 14:9-11.

[13] Датан и Авирон, синове на Елиав от коляното Рувимово, били изменници, които въстанали против Моисей и Аарон и за това били наказани от Бога със страшно наказание: земята се разтворила и ги погълнала живи (Числ. 16).

[14] Тоест градовете в Етиопия. Наименованието Кандакия било обща титла на етиопските царици.

[15] Азот (от евр. - укрепено място, крепост) - в дълбока древност бил богат и укрепен филистимски град, разположен на източния бряг на Средиземно море. При Макавеите бил изгорен и разрушен, а после възстановен, но вече не възвърнал предишната си сила.

[16] Името Иерапол в древността носели няколко града. Иерапол Сирийски по-късно бил наречен от гърците Бамбика. От времето на Константин Велики - главен град на ефратската провинция.

[17] Лидия и Мизия - северозападни области на Мала Азия.

[18] Паметта на света Мариамна се чества на 17 февруари.

[19] Иерапол Фригийски се намирал в южната част на Фригия (в Централна Мала Азия) между реките Ликус и Меандър. В древността бил доста голям град, прочут с мраморните си кариери и топли минерални извори.

[20] Древните предания добавят към този разказ за мъченическата кончина на свети апостол Филип, че 7 дни преди кончината си той предсказал своята смърт. Апостол Филип загинал мъченически при царуването на римския император Домициан през 90 г. след Р. Хр., на 87-годишна възраст. Около 560 г. мощите му били пренесени в Рим, където почиват и до днес в църквата на 12-те апостоли. Едната ръка на светия апостол се пазела в Константинопол в храма на Богородица Всенепорочна. Византийският император Мануил Комнин я дарувал като свят и скъп залог на племенницата си Мария, когато през 1167 г. я омъжил за иерусалимския крал Аморий. През 1204 г. тази светиня била пренесена във Флоренция.

[21] Свети Григорий Палама живял през XIV в.

[22] Ис. 8:18.

[23] Атон - тесен планински полуостров в Егейско море, прочуто средище на православното монашество, населен само с монаси, светиня на Изтока и главен монашески център. Ватопедският манастир се намира на североизточния склон на Атон, близо до морето. Според преданието е основан в първите времена от съществуването на източното монашество (към края на IV в.) и е свързан с името на император Теодосий Велики. От Х в. Ватопед придобива първостепенно значение на Атон и го запазва до днес.

[24] 2 Тим. 3:12.

[25] 1 Петр. 1:7.

[26] При Преображението Господне.

[27] Изх. 34:29, 30.

[28] Калабрия - полуостров в Южна Италия.

[29] Според всеобщото вярване на Църквата, ясно изразено в тропара на Преображение Господне: “да възсияе и над нас, грешните, Твоята присносъща светлина”.

[30] Свети Григорий и неговите атонски сподвижници учели и доказвали със самия си живот, че чрез постоянното очистване на душата, съвършеното безмълвие на чувствата и помислите, чрез непрестанното упражнение в богомислие и молитва, чрез умното възношение човек може да постигне озарение свише, но може да вижда не същността на Божеството, която, обитавайки в непристъпна светлина, е недостъпна за ограничената, греховна природа на човека, а само проява на Божествената същност, откриваща се на безмълвниците като светлина, която понякога може да се види и с телесните очи, както това станало на Тавор при Преображението Господне и при всички явления и откровения на Божеството във вид на светлина и огън, например на Моисей и Илия или на древните християнски подвижници, например на Антоний Велики. Всички боговидци са виждали и с телесните, и с умствените си очи Божествената светлина, отблясъка на Божеството. Тази Таворска светлина и всички прояви на Божеството те наричат несъздадени и Божествени, както несъздадено е самото Божие същество. Това учение, по своята същност тайнствено и непостижимо за естествения ум, в същото време е убедително и несъмнено за вярващото сърце.

[31] Андроник III Палеолог царувал от 1328 до 1341 г.

[32] Този събор се състоял през 1341 г. Впоследствие ереста на варлаамитите била изобличена и нейните последователи били анатемосани на още няколко събора - през 1347, 1351, 1352 и 1368 г. Последният събор се провел вече след смъртта на свети Григорий Палама.

[33] “Възгорделите се от светската и суетната мъдрост - казвал Божият светител - и неследващите опитните в духовното учение мъже, когато слушат за светлината, осияла Господ на планината Тавор и видяна от апостолите, я смятат за нещо сетивно и сътворено, и затова тази невеществена, незалязваща и вечна светлина, превишаваща не само сетивата, но и самия ум, свеждат до чувствена и сътворена светлина, макар и Сам Този, Който е просиял със светлината на Тавор, ясно да е показал, че тя не е сътворена, като я е нарекъл Царство Божие (Мат. 16:20). Нима Царството Божие е нещо сътворено и служебно? Нима Господ е възприел на планината някаква друга светлина, която дотогава не е имал? Да отпадне от нас тази хула, защото, който мисли така, трябва да признае в Христос три естества, тоест Божие, човешко и на оная светлина. И така, вярваме, че в Преображението Той е явил не някаква друга светлина, а само онази, която е била скрита у Него под покрова на плътта. Тази светлина е била светлината на Божественото естество и затова е била несътворена, Божествена. И според учението на богословстващите отци Иисус Христос се е преобразил на планината, не като е възприел нещо и не като се е изменил в нещо ново, каквото дотогава не е имал, а като е показал на учениците Си само това, което е притежавал... Таворската светлина е била светлина на Божеството”.

[34] Вдовицата на благочестивия император Андроник III Палеолог, който по това време вече бил починал.

[35] Исидор I - Константинополски патриарх от 1347 до 1349 г.

[36] Иоан VI Кантакузин - византийски император от 1341 до 1355 г. Поради възникналите заради царския престол бунтове, бил принуден да раздели царството с Иоан V Палеолог.

[37] Сръбският цар Стефан Душан (1336-1355 г.), на когото по това време била подчинена и България.

[38] Иоан V Палеолог царувал от 1341 до 1376 г.

[39] Тоест мохамеданите.

[40] Паметта на свети Иоан Златоуст се чества на 13 ноември.

[41] Свети Григорий Палама починал на 14 ноември, около 1360 г., на 63 години. Той оставил повече от 70 творения.

[42] Израз на съвременника на свети Григорий Палама, Константинополския патриарх Филотей († 1376 г.) в Синаксаря на втората неделя на Света Четиредесетница. Патриарх Филотей съставил службата за свети Григорий скоро след кончината му. В нея Палама се прославя като “богословска тръба”, “огнени уста на благодатта”, “честно пристанище на Духа”, “непоколебим стълб на Църквата”, “ръка на премъдростта”, “светилник на светлината”, “ясна звезда, просвещаваща света”, “прекрасно свирало на Духа”, “златосияен език”, “проповедник на Божествената светлина”, “меч”, съкрушил като паяжина “Варлаамовата гордост и цялата еретическа сила”, “целител на човешките недъзи”, “светейши отец”, “добър пастир”, положил душата си за своите овци, “твърд страдалец и постник”, “учител на благочестието”, “украшение за монасите” и така нататък. На събора от 1368 г., който окончателно предал на анатема Варлаам и привържениците му, сред другите постановления била провъзгласена “вечна памет на светейшия митрополит Солунски Григорий Палама”, който “низвергнал” еретиците. Заради неговите големи заслуги към православната вяра, освен честването на паметта му на 14 ноември, светата Църква е постановила той да се почита и на втората неделя от Великия Пост. В предходната Неделя на Православието Църквата празнува тържеството на Православието над всички ереси, а през втората неделя - тържеството на православното подвижническо учение над всички противни лъжеучения; първата неделя е тържество на всички православни християни, а втората - предимно на подвижниците и монасите.

[43] От посмъртните чудеса на свети Григорий Палама особено забележително е следното свидетелство за православието и силата на благодатното учение на Божия светител. В деня на паметта на свети Григорий, през втората неделя от Великия Пост, франките от остров Сатурнин започнали гуляй, взели момчетата си и тръгнали с лодки в морето при ясно и съвсем тихо време. Докато се веселили, демон им внушил зла мисъл за тяхна собствена погибел. Те пляскали с ръце като безумни и заедно с децата си викали: “Анатема на Палама, анатема на Палама. Ако Палама е свят, нека ни удави!”. И божественият Григорий Палама по техния собствен съд изпросил от Бога отмъщението, което желаели - бездната се разтворила и нещастниците с децата си потънали в морето.

[44] Василий Иоанович заемал великокняжеския престол от 1505 до 1533 г.

[45] Паметта на преподобния Корнилий Комелски се чества на 19 май.

[46] Одигитрия, тоест Пътеводителка, била наречена Смоленската икона на Пресветата Владичица Богородица. Някои обясняват това наименование с факта, че тази света икона съпътствала гръцките императори в походите, а други казват, че светата икона първоначално се намирала в манастира “Пътеводители” на брега на Мраморно море и преди плаване моряците се молели пред нея. Съществува и трето обяснение: двама слепци по указание на самата Божия Майка били доведени пред иконата и получили изцеление. Иконата на Божията Майка Одигитрия се почита на 28 юли.

[47] 1 Петр. 5:5.

[48] Пс. 67:2, 3.

[49] Основател на тази ерес бил Несторий, Константинополски патриарх от 428 до 431 г.

[50] Понастоящем тази песен се пее на литургия преди малкия вход.

[51] Теодор Мопсуестийски, епископ на Мопсуестия, град в областта Киликия в Мала Азия, а Теодорит - епископ на Кир, в средна Гърция. И двамата живеели през IV в. Теодорит написал няколко съчинения за опровержение на Кирил, епископ Александрийски, който бил противник на Несторий. Впоследствие Теодорит се отказал от несторианските си настроения и починал в мир с Църквата. Ив, презвитер на град Едеса, бил съвременник на Теодор Мопсуестийски и Теодорит Кирски.

[52] Този събор бил свикан по следния повод. След осъждането им на IV Вселенски събор, монофизитите възбуждали вълнения в Църквата, като обвинявали представителите на православието в несторианство. Като повод за това послужило обстоятелството, че на IV Вселенски събор не били осъдени несторианските мисли на Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ив Едески, от отрицанието на които изхождали самите монофизити. За да се премахне поводът за обвинение на православните в съчувствие към несторианите, бил свикан събор, който да реши въпроса за правоверието на посочените отци. На него било произнесено безусловно проклятие за учението на Теодор Мопсуестийски и за самия него, но осъждането на Теодорит и Ив се ограничило само за някои техни съчинения. Те самите не били подложени на наказание, тъй като впоследствие се отказали от своите еретически мисли.

[53] На 14 ноември 565 г.